Тези дни много се говори за хазарта – едни го обявяват за голямата българска мечта, други – че той проваля нацията.

И с просто око се вижда как хиляди пловдивчани търкат ежедневно билетчетата на Националната лотария с надеждата, че така ще се избавят от сиромашията. Но ако някой си мисли, че и за тази мания или зависимост е виновна демокрацията, лъже се.

Ако не се лъжа, археологът Атанас Пейков беше написал в една книга, че при разкопките на Небет тепе е намерено зарче. Търся книгата, но не мога да я открия. Да предположим, че спомените ми са точни. И че още в древния Пловдив са хвърляни зарчета. Преди хиляди години.

И веднага ми хрумват идеи – паметник на първото зарче. Музей на хазарта. И в музея ще се продават копия на това първо зарче...

Иначе нататък хазартът в града се развива така, както в целия свят.

И във времето, когато милицията преследваше неуморимо комарджиите, те си имаха своите любими места.

Най-популярното „казино” на открито бяха стълбичките към Сахата – покрай Певческото дружество. Комарджиите разполагаха постове пред „входовете” на казиното – откъдето можеше да дойдат милиционерите.

Тоест, универсалният проблем с комара си има своята пловдивска специфика – тепетата. Любими места имаше и на тепето над Понеделник пазар, и на Небет тепе – срещу Чифте баня.

На още много места в града се играеше „на вързано”. Табладжиите в кафенето уж играеха за локум на клечка, а под таблата оставяха по някоя стотинка.

Играта на джамини си имаше своите хазартни варианти – макар и да се залагаха жълти стотинки.

Даже в пловдивските семейства – особено по празниците, когато се събираха всички, се измисляха някакви залози – за тръпката.

50-те години даваха един филм с Фернандел, където показаха как може да се залага на всичко – включително на чие захарче ще кацне мухата.

Та и в Пловдив се играеше не само на зарове, табла и карти, но също така и на клечки – скулпторът Краси Русев и поетът Добри Тонев – бог да ги прости и двамата, редовно играели на клечки в Кристал, залогът бил една водка.

И още – чифт и тек на номерата на банкноти, на номерата на минаващи коли и т.н. По автогарите гастролираха майсторите на „тука има-тук нема”.

Един пловдивчанин спрял за малко на Петолъчката – на път за морето, рекъл да надлъже мургавите майстори на топчето и кутийките  и в крайна сметка им оставил всичките 800 лева, с които тръгнал. И скоропостижно се върнал обратно...

Още в края на 19-и век елитът на Пловдив има възможност да си пробва късмета в Гражданския клуб, който беше на ъгъла на Главната и „Патриарх Евтимий”. Никола Алваджиев е описал игрите и правилата. Всичко е по европейски.

Към 1937 там доставят и първите ротативки. Други обаче твърдят, че най-напред това става в хотел „Париж” – на ъгъла на „11 август” и „Вълкович”. Машинките са никелирани, блестят от далече и привличат като магнит хората с по-слаб ангел. Иначе и там ходи елитът, чете вестници, пие кафе, от време на време се изкушава да дръпне ръчката...

Ротативките се върнаха 40 години по-късно, след като дълго време бяха прокудени. През това време до тях имаха достъп само тези, които ги пускаха на Запад или поне до Полша, където май се появиха първи. Точно там подадох за пръв път ръка на един „еднорък бандит”, той благосклонно ми пусна от първия път една шепа жетони и така ме омагьоса, че забравих за стрийптийза, който в този момент започваше в съседната зала. А беше първият стриптийз в живота ми, с който щях да се хваля на приятелите. Като се върнах и им разказах какво ми се случи, те бяха силно впечатлени – в крайна сметка бяха виждали голи жени, но ротативки – не.

Та някъде в края на 70-те години Партията реши, че на западняците по морето трябва им вземем парите по всякакви начини. Така на Слънчев бряг и на Златни пясъци се появиха игрални зали. Те се пълнеха не толкова с чужденци, колкото с българи –включително дошли специално от другия край на България, за да си опитат късмета.

Партията видя, че няма нищо страшно и позволи машинките и в големите градове, в Пловдив ги сложиха най-напред в Новотела.

Елитните пловдивчани обаче продължаваха през годините да пренебрегват просташките игри, при които се разчита единствено на късмета, и залягаха по цели нощи на покера и други по-интелектуални игри.

В спомените на пловдивчани са останали семейни драми – прибира се вечерта известен адвокат и признава на семейството, че току що е проиграл първия етаж на къщата. И че утре ще заложи втория.

Има и великодушни жестове – Беката от Стария град обира своя приятел,съблича го целия, накрая получава и разписка, че му се дава къщата на каръка. На другия ден обаче връща разписката. Връща я срещу клетва на обрания, че повече няма да залага нищо.

Социалистическата власт естествено беше против буржоазните пороци, но и тя не устоя.

В края на 50-те години се появиха Държавната лотария и Спортният тотализатор. Тръпката завладя целокупния български народ. Разпространяваха се книжки с комбинации,най-популярна беше „чешката”. Трудови колективи събираха пари, избираха комбинации и игрите на тото ги сплотяваха.

Билетчета от лотарията се подаряваха по различни поводи, голям оборот правеха продавачите им по сватби.

Емблематична личност беше Радомирчето, който привличаше вниманието на минувачите с речититав в рими, в който описваше на кои е подарил щастие.

Рекламата беше умерена, то нямаше и телевизия, ухилените лица на спечелилите от тото можеха да се видят единствено залепени на витрините на тотопунктовете. Повечето предпочитаха да си получават печалбите кеш и после се снимаха, прегърнали пачките.

Смея да кажа, че бях първият, на който хрумна да покаже по телевизията тези щастливци. През 1977 година ми позволиха да снимам филм за спечелилите. От Тотализатора не даваха адресите на бъдещите филмови герои – оказа се, че те са издирвани от много хора – и от такива, изпаднали в беда, и от откровени мошеници, искащи пари назаем.

Най-накрая един служител се смили и ми даде един списък. Тръгнахме да издирваме „хората с късмет” – така се казваше филмът, без да знаем, какво ще намерим.

Срещнахме се с невероятни истории. Уж всички бяха щастливи в началото – и то при пределна печалба от 20 000 лв. След това рязката смяна на начина на живот водеше и почти сигурен психологически срив – разводи, пиянство и т.н.

Оказваше се, реализираната мечта, както бихме казали днес, не гарантира щастие.

Като че ли най-добре беше оползотворил лесните пари един циганин от Столипиново. Всяка сутрин наемал такси за Пазарджик, спирал на Девети километър да пие кафе, черпел всички в заведението. Последна спирка била циганската махала в Пазарджик, където си имал гадже, покрай нея и приятели. Програмата била еднообразна – кючеци до мръкване, после с таксито обратно.

След по-малко от месец парите свършили, но приятните спомени останали за цял живот...

Филмът беше оценен в София високо, беше програмиран в 20.30, когато се излъчваха само игрални филми, дойде денят на излъчването, но на екрана се появи нещо друго.

Оказа се, че от Спортния тотализатор надушили, че има филм, който руши илюзиите за реализираните мечти, заплашили ръководството на БНТ, че ще спрат парите, които се плащали за директното излъчване на въртенето на топките и – дотам с творчеството.

Та и тогава парите от хазарт диктуваха политиката на телевизиите или по-точно на единствената телевизия.

Някъде по това време се състоя „историческия” Юлски пленум. Другарят Тодор Живков каза, че трябва да поощряваме непримиримите, които не мълчат, като виждат недъзите в нашето общество.

Взех  та повярвах. Измъкнах заключения филм и го изпратих на един младежки фестивал на Пампорово – да видят всички истината за хазарта.

В крайна сметка не ме обявиха за национален герой, а ме наказаха с намаление на заплатата и най-страшното – със снемане на „политическото доверие”.

Така разбрах, че хазартът може да бъде по-силен и от Партията...

Следва продължение...