Ал. Кондодимо: Продължавам моя разказ от началото на трийсетте години. Когато бях съвсем малък там имаше желязна ограда и врати, които нощем се заключваха. Алеите естествено нямаха асфалт, а бяха шосирани, валирани и  доста прашнички. На входа, след като махнаха тази желязна ограда, направиха отпред един широк тротоар и една нисичка циментова ограда с желязна тръба – там беше ученическото стъргало, а на тази тръба сядаха учениците. На входа, който и сега е вход стоеше един сакат човек – Пангура, с един кантар, старинен и много интересен. На кантара имаше една дебела подметка около петнайсет сантиметра, за да се изравни височината на двата крака. А човекът  си беше една неразделна част от входа на градината. Тогава се продаваха много значки, имаше и много фотографи,  с големите апарати и черния ръкав, в който се пъхаха и правеха моментални снимки. По-късно  се появиха и модерните фотографи с апарати “Лайка” и  снимаха внезапно, след което ти даваха една бележка. Ако искаш си вземаш снимката, ако не - не я вземаш. Алеите на Градината си бяха почти същите както са и сега. Шадраванът, който е още от Изложението, тогава непрекъснато си работеше, но се беше с всичките си детайли. На входа на Градината имаше  грамадни дървета, там до шадравана, които после остаряха, изгниха и бяха отрязани. Като се продължи по централната алея, отдясно още от Изложението имаше  дървен павилион, в който на няколко стъпала по-високо бяха наредени пейки. В този павилион в неделите свиреше военна музика. Тогава нямаше телевизия, нямаше радио и хората бяха жадни за музика. Този военен оркестър свиреше всякаква музика. До него имаше един бюфет. Зад него – от входа откъм телевизионния център като се излезе на “Гладстон” – там имаше една двойна алея – това беше червената алея, защото всички останали алеи бяха с обикновена пръст, валирана, докато тази алея беше покрита с червена сгурия. Там в дъното бяха скаличките с мечката. По-надолу пък беше голямата чешма. В Пловдив навсякъде, където имаше такива чешми имаше и тасове – съдове с дръжка – медни, калайдисани и вързани със синджир, за да не ги крадат. Тези тасове бяха в едни ниши в самата чешма. Имаше и много паметници на народните будители. Колкото до езерото, общо взето то е почти същото, но от източната страна където са сега стъпалата за публиката, която наблюдава пеещия фонтан, там имаше  циментова скулптура на голяма риба с две дечица, а от устата на рибата изтичаше вода. Наоколо имаше фигури на костенурки с лъвски глави от чиито усти също течеше вода. От другата страна имаше дървена постройка, а бай Георги беше отговорникът на езерото. То не беше циментирано и по дъното му плуваха риби, които пускаха напролет и през лятото разрешаваха да се лови риба със собствена въдица или взета под наем. Имаше също и лодки на дружество “Морски сговор” и срещу някой лев можеше да ги наемеш за половин или един час. Те бяха за по двама души с двойни гребла. Имаше и две по-големи . По-късно се появиха и водните колела. Когато вземеш лодка и след като ти мине часът, бай Георги с една камбана викаше от брега кой номер лодка трябва да излезе. И всеки гледаше като му мине часа, да е по-далече от брега, за да може да покара поне  още десетина минути. 

Б.Р - Ако някой има още спомени, може да ги добави.