Продължавайки идеята на арх.Олег Каразпрянов описах някои свои детски спомени за София. И разбрах от отзивите, че столицата е част от живота на много пловдивчани.

А дали Пловдив е част от живота на много софиянци? Едва ли. Но отговор на този въпрос ще търсим след малко.

В първата публикация /виж в 3nai.big.bg/ стигнах до Жоро Павето. Предполагам в годините на свободната преса тази история е описвана в дебелите вестници десетки пъти, но едно е да си чел, друго е да си видял с очите си как вечер софиянки притичваха по по-безлюдните улици, оглеждайки се страхливо.

Интересно беше как истории като тази с Жоро Павето, които бе забранено да се коментират в медиите, за да не се създават паника, обикаляха София. И след броени часове стигаха до Пловдив. Цяла България знаеше какво става в столицата – даже под юргана на Лили Иванова и Янчо Таков. Примерно.

Вече стана дума, че децата от провинцията ги влечаха най-много онези неща, които ги нямаше в техните родни места – трамваите, ЦУМ, зоологическата градина. Да не забравим мавзолея.

Имах щастието да бъда в София – като студент, през лятото на 68-а, когато се проведе Международният фестивал на младежта.

Броени дни преди откриването ме остригаха. Сега някои пишат, че това ставало насила – в районните управления. При мен не беше така. Спряха ме, взеха ми паспорта и ми казаха, че ще си го получа, когато се подстрижа. Но и да не бях се подстригал, по време на фестивала едва ли щях да привлека нечие внимание. Беше интересно как за два дни София стана друг град. Напълни се с дългокоси разноцветно облечени и с разноцветен цвят на кожата младежи от десетки страни. Ляво ориентирани, които ние се надявахме да се влеят в световното комунистическо движение. Даже се организираха някакви дебати, на които половината поканени бяха хипита или нещо подобно, а останалата половина – наши добре подстригани кадри на ЦК на ДКМС, с бели ризи и докарани с черни волги.

Колкото и различни да бяха гостите на фестивала, обединяваше ги подкрепата за Северен Виетнам и Хо Ши Мин.

Първите два дни из улиците обикаляха шарени групи младежи, които скандираха Хо-Хо-Хо Ши Мин. Някои се опитваха да скандират и „Дубчек - Свобода“. На третия ден изчезнаха. На 21 август започна братската помощ. В Чехия имаше опасност реваншистите да върнат нацизма. Става дума за 68-а, не за 2022-а. На този ден бях в Пловдив, много ми се искаше да съм в София и да застана пред Чехословашкото посолство. Като някаква солидарност. Щях да съм четвъртият солидарен и можеше да остана в историята.

Преди фестивала в София се появиха няколко модерни заведения.

По площади и паркове се изнасяха рокконцерти. Милиционерите се лутаха като мухи без глави.

Намерих си билет за концерт на квартет Джаз Фокус с Милчо Левиев. В Сатиричния театър. От 9 часа сутринта. Залата беше пълна точно наполовина – на половина по дължина. След това разбрах, че другата половина места ги раздавали на ченгета. Ама кое ченге ще ходи на джазов коцерт рано сутринта.

Колко струваше подготовката, настаняването, изхранването, охраната, масовите гимнастики – не съм срещал цифри. Не помня дали по този повод Радой Ралин беше написал: „Десет дни парад, три години глад“.

Сетих се – последните две седмици преди откриването пратиха в София стотици пловдивски ученички за подготовка на масовите упражнения на стадиона. Спяха на тюфлеци по училищата и цял ден махаха с байрячета. До побъркване.

Пловдив – доколкото си спомням, нямаше сериозни позиции в управлението до 1989 година. В първите години след 1944 година – доколкото съм чувал, относителната тежест в управлението се е определяла от относителния дял на региона в партизанското движение. С идването на Тодор Живков и респективно „чавдарци“ балансът се променя. До този момент в Пловдив никой не е чувал за такава партизанска „бригада“ и за такъв легендарен командир.

Първите ни секретари стигаха до кандидат членове на Политбюро, но се оказваше, че път нагоре няма.

Чак Петър Стоянов ни върна самочувствието, но го замени човек от село Сирищник.

България не беще дораснала да я управлява пловдивчанин.

Петър Стоянов обичаше да слуша и разказва истории за това колко по-велик е неговият град от столицата. Но и той не се върна под тепетата. Сигурно беше разбрал, че в София – както се казва – е „и ножът, и хлябът“.

Има пловдивчани, които и след десетилетия живот на жълтите тапета, си оставаха майни.

След една премиера на книга за Пловдив при мен дойде една баба, плодивчанка, напуснала родния си град преди 50 години, и ме помоли да й ракзвам какво си стомням – за Мильо, за Цариградски, за Бумбарника...

Има и предатели, разбира се, които много убедително разказват защо няма смисъл човек да си губи времето в Пловдив. Днес си мисля, че може би са прави.

Но най-лоши за пловдивските гьонмета. Не знам дали изразът е точен. Става дума за онези уж пловдивски патриоти, които обаче се държат презрително към съгражданите си, а дойде ли софийски началник, се навеждат доземи. Водят гостите по кръчми, пращат им подаръци – целуват им софийските задници, най-точно казано.

Та стана дума, че ние си пишем софийсски спомени, а не знаем дали някой софиянец е написал два реда детски спомени за Пловдив.

В един момент привличахме софиянци с пловдивските кръчми, сега идват заради Капана... Но там, където ходят, това не е Пловдив.

Няма да забравя как една умна софиянка се опитваше да ми каже истината: „Запомни, ние не ви мразим. Напротив, интересни сте и ви уважаваме. Но вие сте комплексирани на тема Пловдив -София. Смятате, че сме отнели нещо...“

Та какво са ни отнели?

Не ми се пише повече, за да не проявя и аз комплексите си...

Да им пикая на ескалаторите...