Спомням си за сладкарницата на Понеделник пазара през годините 1955-1956.
Тя се намираше точно срещу училището Маразлията, от север на малкото площадче в близост до млекарницата. През зимата на това площадче много често се образуваше лед и големите батковци се пързаляха там с кънки. Там постоянно имаше и един СОАТ-аджийски камион, който все го поправяха почти денонощно.
Тази сладкарница беше единствена в квартала. Имаше една на ул.”Лиляна Димитрова”, в къщата на д-р Сопаджиев, но там почти никой от квартала не ходеше.
Днес от сградата, в която се помещаваше сладкарницата, няма и помен. Разрушиха я преди доста години и на нейно място издигнаха нови сгради.
Сладкарницата не привличаше погледа с нищо особено. Имаше най обикновени дървени витрини с избледняла, олюпена блажна боя. Отвън витрините се затваряха с ламаринени ролетки.
Дюшемето беше овехтяло, износено. Като влезеш вътре отдясно беше тезгяха за продажба, под който имаше витрини за подреждане на стоката. На тавана висеше една крушка наплюта от мухите.За крушката беше закачена една мухоловка ,която много ми напомняше за парче изрязано от кашкавал.Такова беше характерно за изкуственото осветление на всички квартални търговски обекти по онова време.
Вътре имаше десетина дървени маси с по четири дървени стола. Много рядко се случваше да видя някой де седне и да яде нещо на тези маси, но независимо от това плотовете им винаги лепнеха. Дори в понеделничните дни, когато ставаше понеделник пазара и имаше много хора, пак никой не влизаше в сладкарницата.
Селяните продавачи на пазара предпочитаха с припечелените пари от продаденото да си купят за похапване топли кебапчета. Дори на децата си не купуваха сладкиши. Сред тях битуваше мнението, че който яде сладко, ще се разболее от от страшната захарна болест, така плашеха децата си.
Не си спомням в тази сладкарница да е имало и някакви пасти или торти, които тогава се смятаха за излишен лукс. За сметка на това винаги имаше баклава в триъгълна форма. Донасяха я готова в едни алуминиеви тави, които ги нареждаха във витрината под тезгяха. Имаше и кадаиф .Баклавата я правеха не с орехи,а с фастъци. Ползваха не масло, а олио.
Много рядко се случваше да има кутии с шоколадови бонбони.Имаше бонбони „кардиран фондан”.Имаше и лимонови резанки.Предлагаха локум в кутии.Имаше локум с фастъци,с аромат на рози,с орехи.
Разбира се винаги имаше и боза. Бозата я докарваха в алуминиеви гюмове. Не знам как и в какво ги преливаха тези гюмове , но бозата я наливаха в чашите от един голям месингов кран. Имаше малка,средна и голяма боза.
Тогава бозата беше много вкусна и хранителна. Но имаше много малка трайност. Преди да се развали ставаше резлива. Някои хора предпочитаха резливата боза. Тогава я подслаждаха със захар, а не както сега с изкуствени подсладители, благодарение на което трайността и се увеличи многократно.
Много хора обичаха да похапват хляб с боза.
Не знам защо , но винаги си спомням, че в тази слакарница съм ходил най често през студените зимни неделни следобеди, за да купя по едно триъгълно парче баклава за всеки от семейството. На връщане от сладкарницата бързах да се прибера, знам моите близки ме чакаха с нетърпение. И затова бързах . Бързах, защото вкъщи беше топло,приятно и уютно.
С баклавата се пиеше и турско ароматно кафе приготвено в калайдисаното медно джезве.
арх.Олег Каразапрянов
16.11.2023г. oleg5@abv.bg
