Тези дни легендарната бирария от 90-те години отново отвори врати. Засега работи през деня – от 8 до 15.30 Тук може да се обядва ввкусно и евтино, да се вземе храна за вкъщи Е, и да се изпие една бира.
Заведението беше едно от най-популярните през 90-те години. 3-4 години стоя затворено. Сега отново заработи – а дано. Адресът е Радецки 45. Най-лесно се ходи с такси – качвате се в кола с по-възрастен шофьор и казвате „бира и половина”. Това име е един от ориентирите в града – като Гарата, Джумаята или Чифте баня.
Ето част от историята на „Бира и половина” описана от Евгений Тодоров в книгата му „Записки по българския преход”:
„През 1992 година наехме старата Льочкова фабрика на „Радецки” 45. Започнахме ремонтите – етаж по етаж, докато стигнем до избата. Решихме да я превърнем в първата баварска бирария...Оказа се, че освен всичко друго, ще трябва да има четири тоалетни, две бани и 14 мивки. По закон. Един приятел-арабин по това време също правеше заведение и сложи 18 мивки. Питахме го за какво му са, а той отговори – да има, утре може да измислят нещо ново. Вече бях виждал на един гръцки плаж барака, в която дебели гъркини готвеха поне 10 манджи с една единствена мивка, и се чудех ние ли сме най-цивилизованите на света. На следващата година пък видях как на Уолстрийт в Ню Йорк по обед прииждаха колички, оборудвани като кухни, хранеха банкерите с какво ли не, но течаща вода не се виждаше. Сега сигурно е по-лесно да се направи заведение – има всякакво оборудване. А ние трябваше да си поръчаме скари и фритюрници чак от Канада и да чакаме два месеца да пристигнат. Беше голям късмет да се открие малко по-различна “овкусителна кошничка” от познатите до болка в онези времена бели и червени пластмасови шишенца за оцет и олио. На панаира открихме италиански апарат за бира с три разкошни бронзови чучура. Струваше луди пари, но се решихме – такова чудо тогава нямаше в целия град, а може би и в цяла България. Цялата махала тръпнеше в очакване – кога ще заработи бирарията. Когато наближи денят на откриването, дойде старият журналист Матьо Матеев, който живееше наблизо, и ни каза – да не сте луди да давате пари за реклама, аз ще организирам пресконференция, ще почерпите по една бира и по един кренвирш и ще спестите много пари. За този акъл Матьо ни взе само 20 лева, организира журналистите, ние ги почерпихме, разбира, се и на другия ден трудът ни бе увенчан в местния печат с цели страници възторжени описания и снимки.Сега журналистите понахитряха, но някои все още се продават за бира и кренвирш. Особено ако не ги усетят шефовете им. Намерихме опитна управителка, тя пък подбра приличен персонал и работата тръгна. Не знам кой ни даде акъл, че в града имало едно трио за стари градски песни, известно като “Нежни чувства”. Дойдоха пробно и бързо разбрахме, че господ ни ги е пратил. Цигулката на Гришата можеше да разтопи всяко сърце, “Ружи, ружи, бели ружи” караше клиентите да настръхват, а финалът беше “Шест кокошки съм заклала”. Последната песен отскоро доби национална популярност, но тогава можеше да се чуе само в нашата бирария. След дълго умуване нарекохме заведението “Бира и половина”. То не работи вече пета година, но такситата още го знаят така – поръчваш кола за “Бира и половина” и повече обяснения не са нужни. Жена ми се върна от Америка и ми донесе единственото нещо, което й бях поръчал – американско меню. Беше от някакво заведение в Маями. Беше илюстровано с картинки, ястията и питиета бяха наречени с жаргонни имена, оттам научихме и какво е “щастлив час”. Въведохме американския опит веднага. За да не скучаят клиентите, докато чакат, първата страница на менюто съдържаше избрани откъси от “Храбрия войник Швейк”. Например как за една нощ чешките любители на бирата обиколили 23 заведения, но никъде не изпили повече от две бири. Менюто съдържаше и данни за историята на сградата, накрая пишеше, че проектът на бирарията е дело на “прочутия виенски архитект Ханс Бирбух”. Даже жена ми се хвана и попита защо не съм я запознал с архитекта. А всъщност всичко беше дело на Пешо от Стамболийски, Борето и Стоянчо от Кючюк Париж и моя милост. Пуснахме разни вкуснотии като джолани и вурстове, за които ходехме чак до София, купихме истински немски халби, а по-късно пуснахме и литрови глинени кани. Почти като рицарски. Всъщност бяха китайски имитации. Успехът на заведението толкова ни разглези, че започнахме да ставаме гадни. Слагахме на всички маси “резерве” и пускахме само клиентите, които изглеждаха по-заможни. Студентите и учениците отпращахме. Една вечер дойдоха едни богати турци и като видяха заведението пълно, предложиха да направим верига такива бирарии в Истанбул. Там такава добра кръчма нямало. За всеки случай попитаха имаме ли бизнес план и за колко години е направен. Отговорих му скромно, че моделът сме го взели от пражката бирария „У Флеку, която съществува от 1580 година. Така че бизнес планът ни е за 400 години напред. След това „аллах керим”..
«Бира и половина» беше нещо ново, интересно – за града специално, иначе си беше просто пренасяне на традиционно печеливш европейски модел в Пловдив.
Този тип заведения бяха реакция на бездушните балкантуристки ресторанти и на самодейните първи кръчми. Постепенно обаче подобни семейни бирарии започнаха да никнат като гъби и конкуренцията вземаше жертва след жертва. Новите собственици тръгваха да търсят персонал и започна едно голямо наддаване и прекупуване на готвачи и сервитьори.
Или както казваше първият ни главен готвач: «ние сме десетина души професионалисти в този град и само се въртим в кръг – отиваме при който даде повече».
Управлението на бирарията започна да става рутинна работа и вече не ни беше интересно. Заспахме върху стари лаври и оставихме всичко в ръцете на назначени управители. Някои от тях не вършеха никаква работа освен да си пият на бара безплатно.
В крайна сметка оцеляха завденията –собственност на истински професионалисти, които посвещаваха цялото си денонощие на работата.
Бирарията беше започнала да запада, когато дойде един търговец на строителни материали и предложи да я наеме. Нищо не разбирал от този занаят, но смятал да превърне заведението в нещо като частен клуб – да си кани тук приятелите - вместо жена му всяка вечер да готви и да мие чинии. На всичкото отгоре смяташе да назначи за управител един от нашите бивши кадри, когото бяхме изгонили за системно пиене в работно време.
Тази визия за бъдещето на любимата ни рожба много не ни хареса, но човекът предложи такъв наем и то с дългосрочна предплата, че ние кандисахме.
Финалът беше плачевен. Накрая наемателят отнесе няколко фризера и източи бирата от последния кег в бутилки – само и само да си върне част от загубата.
Следващият наемател беше македонец, залюбил се в България с известна в някои среди девойка. Човекът твърдеше, че имал в Македония няколко заведения и щял да направи тук македонски чудеса. Нито направи чудеса, нито си плащаше наема – все обещаваше, че ще даде наведнъж парите като минат новогодишните банкети.
Банкетите минаха, но парите не дойдоха- оказа се, че девойката набила своя любим и прибрала целия кяр.Македонецът просто се изпари.
След няколко месеца дойде една мутра и каза, че срещу 80 лева щял да намери македонеца, бил в Банско, и да ни донесе наемите. Изкуших се и дадох. И мутрата се изпари
Следващият наемател взе заем и превърна бирарията в ирландски пъб. Смени и името. Оказа се обаче, че ако в София тъмната бира от 4 лева халбата върви спокойно, пловдивчани са доста по-пестеливи.
Преди 7-8 години заведението отново заработи като Бърза закуска. Събра се клиентела. Наемателката обаче не издържа на многото работа – за да се сготви всичко, трябвало да става в 4 часа сутринта. И отвори френски ресторант...”
...Та сега „БИРА И ПОЛОВИНА” отново работи. Вчера хапнах шкембе чорба и джолан със зеле. Взех си и за вкъщи. Опитайте и вие...
