Постинг
25.12.2018 09:38 -
ОЧАКАЙТЕ ПЕТИ ТОМ НА "ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ"
През януари 2019-а издателство Хермес ще зарадва истинските пловдивчани с петия том на "Запомнете Пловдив" от Евгений Тодоров.
Припомняме, че поредицата събра спомените на стотици пловдивчани за техния Пловдив - доста по различен от днешния.
Също през януари ще има премиера на новата книга - къде и кога ще стане това, ще стане ясно по-късно.
"Запомнете Пловдив 5" ни връща към едновремешния Пловдив от гледната точка на изтичащата 2018-а. Ето как започва новия и последен том:
1. НОВОГОДИШНА ПРИКАЗКА ЗА МОЛИВЧЕТО
Сядам пред белия лист – както се казваше едно време, сутринта на 1 януари 2018-а.
Така си го бях планирал. Новата книга – през новата година.
Досега от поредицата "Запомнете Пловдив" излязоха 4 тома, започвам последния. Останаха необработени спомени за едно последно парче от Пловдив – около Сахата, Мараша, Матинчеви градини… Може би ще се върнем в някои махали, които вече избродихме, но междувременно научихме нови истории за живота там едно време, ще споменем сигурно отново вече познати имена с непознати случки.
Последните месеци имах много поводи да разсъждавам за спомените като убежище. Животът на всеки се променя, все повече пловдивчани си търсят късмета по света, променя се и самият град, но никой не може да промени онзи Пловдив от нашето детство.
И аз се улавям как все по-често търся спокойствие и нравствени примери в миналото.
Като деца се завивахме през глава, правехме "колибка" и в полутъмното си разказвахме истории, създавайки един детски свят – различен от реалния.
През декември 2017-а от издателство "Хермес" организираха премиера на "Запомнете Пловдив 4" в НДК – на Панаира на книгата.
Беше студен снежен софийски ден, не бяха много тези, които бяха напуснали топлите си домове заради една книга. Но имаше десетина пловдивчани – вече столичани, които бяха дошли от кой знае кой квартал, за да преживеят един час със спомените за тяхното детство. Някои от тях нямаха пари да си купят книгата и искаха поне да чуят нещо от нея. Молеха да им разкажа за Цариградски, за Мильо, за махалата, в която са израснали…
В същия четвърти том – който го е чел, има един разказ за малкия Расим – син на турския консул в Пловдив от края на 50-те години. Едно дете, обикалящо света, което се опитва да получи приятелството на своите връстници. Но в крайна сметка бива отритнато.
Та в НДК беше дошла специално една възрастна жена, която вече беше чела книгата, за да ми разкаже своите спомени за Расим. Какво лъчезарно дете бил и как бъркал езиците. Когато трябвало да се прибере за обед, казвал "отивам манджаре". Вероятно баща му преди да дойде в Пловдив, е бил на работа в Италия.
Разказах тези дни историята на генералния консул на Турция в Пловдив Хюсейин Ергани и той каза, че би могъл да потърси Расим, който днес би трябвало да наближава 70-те. Какво ли си спомня за Пловдив?
Доста книги заминаха отвъд океана – поръча ги Георги Ленев, който живее във Флорида, но не престава да се интересува какво става в Пловдив. И да поддържа връзка с пловдивчани, които живеят вече надалеч. Благодарение на него "Запомнете Пловдив" вече може да се намери в Конгресната библиотека във Вашингтон.
...Забравихме, че е Нова година.
Поглеждам назад и веднага чувам една песен от миналото:
Нов година, нов живот,
Здраве и добър имот…
Така се пееше – "нов година", а не "нова година".
Първи януари беше тъжен ден. Подаръците вече бяха разопаковани, бенгалският огън – изгорен.
Нямаше го голямото вълшебство – очакването на празника.
В онези времена – говоря за 50-те години, пък и след това, намирането на подаръци беше занимание, което слагаше отпечатък на живота през целия декември. Вчера минах през магазин за детски играчки – ми той пълен. Едно време пазаруването трябваше да започне най-късно в началото на декември, защото имаше опасност последните дни да намериш празни рафтове.
Китайски играчки тогава нямаше, нямаше таблети, лаптопи и мобилни телефони, родителите ни разчитаха на български играчки и книжки. И на някоя дрешка, на която, естествено, не се радвахме.
Колкото и да бяха евтини подаръците, те носеха може би по-голяма радост от тази, която преживяват днес внуците ни.
За добро или за лошо светът на вещите около нас беше твърде скромен и ние се радвахме на всяко ново нещо, което навлизаше в дома ни. Включително и на подаръците на останалите от семейството.
Преди няколко дни – в самия край на годината, отново се разприказвахме със зрителите на Пловдивската телевизия за подаръците - едно време и сега.
Та се запитахме и за това кой подарък едно време ни е зарадвал най-много.
Аз специално се сетих за една книга – втория том на "Остров Тамбукту" от Марко Марчевски. Любимата ми книга тогава, още помня името на добрата принцеса – Канеамея. Лошата беше Зинга.
Ако Бойко Борисов се беше родил 10 години по-рано, и на него това щеше да бъде любима книга.
Имаше спомени за футболни топки, за "спящи" кукли…
Една възрастна жена се включи в разговора със своите спомени.
Тръгвала на училище – сигурно преди 60 и повече години, и купеното за първия учебен ден - чанта, учебници, тетрадки, писалка и т.н. доставяло радост като подарък. "Това беше и Коледа, и Нова година" – допълни жената.
Оказва се в последния момент обаче, че в чантата липсва задължителният молив.
Дали родителите са били забравили, дали там, където се живели, просто е нямало откъде да се купи последното нещо от списъка за първия учебен ден.
И малкото момиче се разплакало. То си представяло как всички ще извадят моливите, а тя…
И в този момент към нея се приближил непознат мъж и я попитал защо плаче. След като разбрал, започнал да рови из джобовете си. Ако това беше сцена от филм, ровенето щеше да продължи дълго и мъчително. Нарича се "съспенс".
И изведнъж, о, чудо, мъжът като фокусник измъква от някакъв джоб така мечтания молив. Даже не молив, а моливче – от много писане била останала само една трета.
Моливчето било химическо – днес едва ли някой знае какво е това. Химическите моливи пишеха бледо, но написаното не можеше да се трие. Ако паднеше капка вода, ставаха петна.
Момичето изтрило сълзите и хукнало към училището…
"Никога не съм получавала по-добър подарък" – завърши непознатата жена.
Звучи като приказка, но съм сигурен, че е истина.
Та тези дни, когато се раздадоха толкова скъпи вещи, ходи се на скъпи курорти, си помислих, че сигурно е имало някой, който би се зарадвал и на едно моливче…На малко топлина и храна…Или просто на добра дума…
Припомняме, че поредицата събра спомените на стотици пловдивчани за техния Пловдив - доста по различен от днешния.
Също през януари ще има премиера на новата книга - къде и кога ще стане това, ще стане ясно по-късно.
"Запомнете Пловдив 5" ни връща към едновремешния Пловдив от гледната точка на изтичащата 2018-а. Ето как започва новия и последен том:
1. НОВОГОДИШНА ПРИКАЗКА ЗА МОЛИВЧЕТО
Сядам пред белия лист – както се казваше едно време, сутринта на 1 януари 2018-а.
Така си го бях планирал. Новата книга – през новата година.
Досега от поредицата "Запомнете Пловдив" излязоха 4 тома, започвам последния. Останаха необработени спомени за едно последно парче от Пловдив – около Сахата, Мараша, Матинчеви градини… Може би ще се върнем в някои махали, които вече избродихме, но междувременно научихме нови истории за живота там едно време, ще споменем сигурно отново вече познати имена с непознати случки.
Последните месеци имах много поводи да разсъждавам за спомените като убежище. Животът на всеки се променя, все повече пловдивчани си търсят късмета по света, променя се и самият град, но никой не може да промени онзи Пловдив от нашето детство.
И аз се улавям как все по-често търся спокойствие и нравствени примери в миналото.
Като деца се завивахме през глава, правехме "колибка" и в полутъмното си разказвахме истории, създавайки един детски свят – различен от реалния.
През декември 2017-а от издателство "Хермес" организираха премиера на "Запомнете Пловдив 4" в НДК – на Панаира на книгата.
Беше студен снежен софийски ден, не бяха много тези, които бяха напуснали топлите си домове заради една книга. Но имаше десетина пловдивчани – вече столичани, които бяха дошли от кой знае кой квартал, за да преживеят един час със спомените за тяхното детство. Някои от тях нямаха пари да си купят книгата и искаха поне да чуят нещо от нея. Молеха да им разкажа за Цариградски, за Мильо, за махалата, в която са израснали…
В същия четвърти том – който го е чел, има един разказ за малкия Расим – син на турския консул в Пловдив от края на 50-те години. Едно дете, обикалящо света, което се опитва да получи приятелството на своите връстници. Но в крайна сметка бива отритнато.
Та в НДК беше дошла специално една възрастна жена, която вече беше чела книгата, за да ми разкаже своите спомени за Расим. Какво лъчезарно дете бил и как бъркал езиците. Когато трябвало да се прибере за обед, казвал "отивам манджаре". Вероятно баща му преди да дойде в Пловдив, е бил на работа в Италия.
Разказах тези дни историята на генералния консул на Турция в Пловдив Хюсейин Ергани и той каза, че би могъл да потърси Расим, който днес би трябвало да наближава 70-те. Какво ли си спомня за Пловдив?
Доста книги заминаха отвъд океана – поръча ги Георги Ленев, който живее във Флорида, но не престава да се интересува какво става в Пловдив. И да поддържа връзка с пловдивчани, които живеят вече надалеч. Благодарение на него "Запомнете Пловдив" вече може да се намери в Конгресната библиотека във Вашингтон.
...Забравихме, че е Нова година.
Поглеждам назад и веднага чувам една песен от миналото:
Нов година, нов живот,
Здраве и добър имот…
Така се пееше – "нов година", а не "нова година".
Първи януари беше тъжен ден. Подаръците вече бяха разопаковани, бенгалският огън – изгорен.
Нямаше го голямото вълшебство – очакването на празника.
В онези времена – говоря за 50-те години, пък и след това, намирането на подаръци беше занимание, което слагаше отпечатък на живота през целия декември. Вчера минах през магазин за детски играчки – ми той пълен. Едно време пазаруването трябваше да започне най-късно в началото на декември, защото имаше опасност последните дни да намериш празни рафтове.
Китайски играчки тогава нямаше, нямаше таблети, лаптопи и мобилни телефони, родителите ни разчитаха на български играчки и книжки. И на някоя дрешка, на която, естествено, не се радвахме.
Колкото и да бяха евтини подаръците, те носеха може би по-голяма радост от тази, която преживяват днес внуците ни.
За добро или за лошо светът на вещите около нас беше твърде скромен и ние се радвахме на всяко ново нещо, което навлизаше в дома ни. Включително и на подаръците на останалите от семейството.
Преди няколко дни – в самия край на годината, отново се разприказвахме със зрителите на Пловдивската телевизия за подаръците - едно време и сега.
Та се запитахме и за това кой подарък едно време ни е зарадвал най-много.
Аз специално се сетих за една книга – втория том на "Остров Тамбукту" от Марко Марчевски. Любимата ми книга тогава, още помня името на добрата принцеса – Канеамея. Лошата беше Зинга.
Ако Бойко Борисов се беше родил 10 години по-рано, и на него това щеше да бъде любима книга.
Имаше спомени за футболни топки, за "спящи" кукли…
Една възрастна жена се включи в разговора със своите спомени.
Тръгвала на училище – сигурно преди 60 и повече години, и купеното за първия учебен ден - чанта, учебници, тетрадки, писалка и т.н. доставяло радост като подарък. "Това беше и Коледа, и Нова година" – допълни жената.
Оказва се в последния момент обаче, че в чантата липсва задължителният молив.
Дали родителите са били забравили, дали там, където се живели, просто е нямало откъде да се купи последното нещо от списъка за първия учебен ден.
И малкото момиче се разплакало. То си представяло как всички ще извадят моливите, а тя…
И в този момент към нея се приближил непознат мъж и я попитал защо плаче. След като разбрал, започнал да рови из джобовете си. Ако това беше сцена от филм, ровенето щеше да продължи дълго и мъчително. Нарича се "съспенс".
И изведнъж, о, чудо, мъжът като фокусник измъква от някакъв джоб така мечтания молив. Даже не молив, а моливче – от много писане била останала само една трета.
Моливчето било химическо – днес едва ли някой знае какво е това. Химическите моливи пишеха бледо, но написаното не можеше да се трие. Ако паднеше капка вода, ставаха петна.
Момичето изтрило сълзите и хукнало към училището…
"Никога не съм получавала по-добър подарък" – завърши непознатата жена.
Звучи като приказка, но съм сигурен, че е истина.
Та тези дни, когато се раздадоха толкова скъпи вещи, ходи се на скъпи курорти, си помислих, че сигурно е имало някой, който би се зарадвал и на едно моливче…На малко топлина и храна…Или просто на добра дума…
Римските пътища в България и съвремените...
ДОКУМЕНТАЛНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЧЕ РФ Е КОЛОН...
СТАТИЯ НА КАЛИН ЯНАКИЕВ
ДОКУМЕНТАЛНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЧЕ РФ Е КОЛОН...
СТАТИЯ НА КАЛИН ЯНАКИЕВ
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1124
Блогрол
