Постинг
25.12.2018 09:38 -
ОЧАКАЙТЕ ПЕТИ ТОМ НА "ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ"
През януари 2019-а издателство Хермес ще зарадва истинските пловдивчани с петия том на "Запомнете Пловдив" от Евгений Тодоров.
Припомняме, че поредицата събра спомените на стотици пловдивчани за техния Пловдив - доста по различен от днешния.
Също през януари ще има премиера на новата книга - къде и кога ще стане това, ще стане ясно по-късно.
"Запомнете Пловдив 5" ни връща към едновремешния Пловдив от гледната точка на изтичащата 2018-а. Ето как започва новия и последен том:
1. НОВОГОДИШНА ПРИКАЗКА ЗА МОЛИВЧЕТО
Сядам пред белия лист – както се казваше едно време, сутринта на 1 януари 2018-а.
Така си го бях планирал. Новата книга – през новата година.
Досега от поредицата "Запомнете Пловдив" излязоха 4 тома, започвам последния. Останаха необработени спомени за едно последно парче от Пловдив – около Сахата, Мараша, Матинчеви градини… Може би ще се върнем в някои махали, които вече избродихме, но междувременно научихме нови истории за живота там едно време, ще споменем сигурно отново вече познати имена с непознати случки.
Последните месеци имах много поводи да разсъждавам за спомените като убежище. Животът на всеки се променя, все повече пловдивчани си търсят късмета по света, променя се и самият град, но никой не може да промени онзи Пловдив от нашето детство.
И аз се улавям как все по-често търся спокойствие и нравствени примери в миналото.
Като деца се завивахме през глава, правехме "колибка" и в полутъмното си разказвахме истории, създавайки един детски свят – различен от реалния.
През декември 2017-а от издателство "Хермес" организираха премиера на "Запомнете Пловдив 4" в НДК – на Панаира на книгата.
Беше студен снежен софийски ден, не бяха много тези, които бяха напуснали топлите си домове заради една книга. Но имаше десетина пловдивчани – вече столичани, които бяха дошли от кой знае кой квартал, за да преживеят един час със спомените за тяхното детство. Някои от тях нямаха пари да си купят книгата и искаха поне да чуят нещо от нея. Молеха да им разкажа за Цариградски, за Мильо, за махалата, в която са израснали…
В същия четвърти том – който го е чел, има един разказ за малкия Расим – син на турския консул в Пловдив от края на 50-те години. Едно дете, обикалящо света, което се опитва да получи приятелството на своите връстници. Но в крайна сметка бива отритнато.
Та в НДК беше дошла специално една възрастна жена, която вече беше чела книгата, за да ми разкаже своите спомени за Расим. Какво лъчезарно дете бил и как бъркал езиците. Когато трябвало да се прибере за обед, казвал "отивам манджаре". Вероятно баща му преди да дойде в Пловдив, е бил на работа в Италия.
Разказах тези дни историята на генералния консул на Турция в Пловдив Хюсейин Ергани и той каза, че би могъл да потърси Расим, който днес би трябвало да наближава 70-те. Какво ли си спомня за Пловдив?
Доста книги заминаха отвъд океана – поръча ги Георги Ленев, който живее във Флорида, но не престава да се интересува какво става в Пловдив. И да поддържа връзка с пловдивчани, които живеят вече надалеч. Благодарение на него "Запомнете Пловдив" вече може да се намери в Конгресната библиотека във Вашингтон.
...Забравихме, че е Нова година.
Поглеждам назад и веднага чувам една песен от миналото:
Нов година, нов живот,
Здраве и добър имот…
Така се пееше – "нов година", а не "нова година".
Първи януари беше тъжен ден. Подаръците вече бяха разопаковани, бенгалският огън – изгорен.
Нямаше го голямото вълшебство – очакването на празника.
В онези времена – говоря за 50-те години, пък и след това, намирането на подаръци беше занимание, което слагаше отпечатък на живота през целия декември. Вчера минах през магазин за детски играчки – ми той пълен. Едно време пазаруването трябваше да започне най-късно в началото на декември, защото имаше опасност последните дни да намериш празни рафтове.
Китайски играчки тогава нямаше, нямаше таблети, лаптопи и мобилни телефони, родителите ни разчитаха на български играчки и книжки. И на някоя дрешка, на която, естествено, не се радвахме.
Колкото и да бяха евтини подаръците, те носеха може би по-голяма радост от тази, която преживяват днес внуците ни.
За добро или за лошо светът на вещите около нас беше твърде скромен и ние се радвахме на всяко ново нещо, което навлизаше в дома ни. Включително и на подаръците на останалите от семейството.
Преди няколко дни – в самия край на годината, отново се разприказвахме със зрителите на Пловдивската телевизия за подаръците - едно време и сега.
Та се запитахме и за това кой подарък едно време ни е зарадвал най-много.
Аз специално се сетих за една книга – втория том на "Остров Тамбукту" от Марко Марчевски. Любимата ми книга тогава, още помня името на добрата принцеса – Канеамея. Лошата беше Зинга.
Ако Бойко Борисов се беше родил 10 години по-рано, и на него това щеше да бъде любима книга.
Имаше спомени за футболни топки, за "спящи" кукли…
Една възрастна жена се включи в разговора със своите спомени.
Тръгвала на училище – сигурно преди 60 и повече години, и купеното за първия учебен ден - чанта, учебници, тетрадки, писалка и т.н. доставяло радост като подарък. "Това беше и Коледа, и Нова година" – допълни жената.
Оказва се в последния момент обаче, че в чантата липсва задължителният молив.
Дали родителите са били забравили, дали там, където се живели, просто е нямало откъде да се купи последното нещо от списъка за първия учебен ден.
И малкото момиче се разплакало. То си представяло как всички ще извадят моливите, а тя…
И в този момент към нея се приближил непознат мъж и я попитал защо плаче. След като разбрал, започнал да рови из джобовете си. Ако това беше сцена от филм, ровенето щеше да продължи дълго и мъчително. Нарича се "съспенс".
И изведнъж, о, чудо, мъжът като фокусник измъква от някакъв джоб така мечтания молив. Даже не молив, а моливче – от много писане била останала само една трета.
Моливчето било химическо – днес едва ли някой знае какво е това. Химическите моливи пишеха бледо, но написаното не можеше да се трие. Ако паднеше капка вода, ставаха петна.
Момичето изтрило сълзите и хукнало към училището…
"Никога не съм получавала по-добър подарък" – завърши непознатата жена.
Звучи като приказка, но съм сигурен, че е истина.
Та тези дни, когато се раздадоха толкова скъпи вещи, ходи се на скъпи курорти, си помислих, че сигурно е имало някой, който би се зарадвал и на едно моливче…На малко топлина и храна…Или просто на добра дума…
Припомняме, че поредицата събра спомените на стотици пловдивчани за техния Пловдив - доста по различен от днешния.
Също през януари ще има премиера на новата книга - къде и кога ще стане това, ще стане ясно по-късно.
"Запомнете Пловдив 5" ни връща към едновремешния Пловдив от гледната точка на изтичащата 2018-а. Ето как започва новия и последен том:
1. НОВОГОДИШНА ПРИКАЗКА ЗА МОЛИВЧЕТО
Сядам пред белия лист – както се казваше едно време, сутринта на 1 януари 2018-а.
Така си го бях планирал. Новата книга – през новата година.
Досега от поредицата "Запомнете Пловдив" излязоха 4 тома, започвам последния. Останаха необработени спомени за едно последно парче от Пловдив – около Сахата, Мараша, Матинчеви градини… Може би ще се върнем в някои махали, които вече избродихме, но междувременно научихме нови истории за живота там едно време, ще споменем сигурно отново вече познати имена с непознати случки.
Последните месеци имах много поводи да разсъждавам за спомените като убежище. Животът на всеки се променя, все повече пловдивчани си търсят късмета по света, променя се и самият град, но никой не може да промени онзи Пловдив от нашето детство.
И аз се улавям как все по-често търся спокойствие и нравствени примери в миналото.
Като деца се завивахме през глава, правехме "колибка" и в полутъмното си разказвахме истории, създавайки един детски свят – различен от реалния.
През декември 2017-а от издателство "Хермес" организираха премиера на "Запомнете Пловдив 4" в НДК – на Панаира на книгата.
Беше студен снежен софийски ден, не бяха много тези, които бяха напуснали топлите си домове заради една книга. Но имаше десетина пловдивчани – вече столичани, които бяха дошли от кой знае кой квартал, за да преживеят един час със спомените за тяхното детство. Някои от тях нямаха пари да си купят книгата и искаха поне да чуят нещо от нея. Молеха да им разкажа за Цариградски, за Мильо, за махалата, в която са израснали…
В същия четвърти том – който го е чел, има един разказ за малкия Расим – син на турския консул в Пловдив от края на 50-те години. Едно дете, обикалящо света, което се опитва да получи приятелството на своите връстници. Но в крайна сметка бива отритнато.
Та в НДК беше дошла специално една възрастна жена, която вече беше чела книгата, за да ми разкаже своите спомени за Расим. Какво лъчезарно дете бил и как бъркал езиците. Когато трябвало да се прибере за обед, казвал "отивам манджаре". Вероятно баща му преди да дойде в Пловдив, е бил на работа в Италия.
Разказах тези дни историята на генералния консул на Турция в Пловдив Хюсейин Ергани и той каза, че би могъл да потърси Расим, който днес би трябвало да наближава 70-те. Какво ли си спомня за Пловдив?
Доста книги заминаха отвъд океана – поръча ги Георги Ленев, който живее във Флорида, но не престава да се интересува какво става в Пловдив. И да поддържа връзка с пловдивчани, които живеят вече надалеч. Благодарение на него "Запомнете Пловдив" вече може да се намери в Конгресната библиотека във Вашингтон.
...Забравихме, че е Нова година.
Поглеждам назад и веднага чувам една песен от миналото:
Нов година, нов живот,
Здраве и добър имот…
Така се пееше – "нов година", а не "нова година".
Първи януари беше тъжен ден. Подаръците вече бяха разопаковани, бенгалският огън – изгорен.
Нямаше го голямото вълшебство – очакването на празника.
В онези времена – говоря за 50-те години, пък и след това, намирането на подаръци беше занимание, което слагаше отпечатък на живота през целия декември. Вчера минах през магазин за детски играчки – ми той пълен. Едно време пазаруването трябваше да започне най-късно в началото на декември, защото имаше опасност последните дни да намериш празни рафтове.
Китайски играчки тогава нямаше, нямаше таблети, лаптопи и мобилни телефони, родителите ни разчитаха на български играчки и книжки. И на някоя дрешка, на която, естествено, не се радвахме.
Колкото и да бяха евтини подаръците, те носеха може би по-голяма радост от тази, която преживяват днес внуците ни.
За добро или за лошо светът на вещите около нас беше твърде скромен и ние се радвахме на всяко ново нещо, което навлизаше в дома ни. Включително и на подаръците на останалите от семейството.
Преди няколко дни – в самия край на годината, отново се разприказвахме със зрителите на Пловдивската телевизия за подаръците - едно време и сега.
Та се запитахме и за това кой подарък едно време ни е зарадвал най-много.
Аз специално се сетих за една книга – втория том на "Остров Тамбукту" от Марко Марчевски. Любимата ми книга тогава, още помня името на добрата принцеса – Канеамея. Лошата беше Зинга.
Ако Бойко Борисов се беше родил 10 години по-рано, и на него това щеше да бъде любима книга.
Имаше спомени за футболни топки, за "спящи" кукли…
Една възрастна жена се включи в разговора със своите спомени.
Тръгвала на училище – сигурно преди 60 и повече години, и купеното за първия учебен ден - чанта, учебници, тетрадки, писалка и т.н. доставяло радост като подарък. "Това беше и Коледа, и Нова година" – допълни жената.
Оказва се в последния момент обаче, че в чантата липсва задължителният молив.
Дали родителите са били забравили, дали там, където се живели, просто е нямало откъде да се купи последното нещо от списъка за първия учебен ден.
И малкото момиче се разплакало. То си представяло как всички ще извадят моливите, а тя…
И в този момент към нея се приближил непознат мъж и я попитал защо плаче. След като разбрал, започнал да рови из джобовете си. Ако това беше сцена от филм, ровенето щеше да продължи дълго и мъчително. Нарича се "съспенс".
И изведнъж, о, чудо, мъжът като фокусник измъква от някакъв джоб така мечтания молив. Даже не молив, а моливче – от много писане била останала само една трета.
Моливчето било химическо – днес едва ли някой знае какво е това. Химическите моливи пишеха бледо, но написаното не можеше да се трие. Ако паднеше капка вода, ставаха петна.
Момичето изтрило сълзите и хукнало към училището…
"Никога не съм получавала по-добър подарък" – завърши непознатата жена.
Звучи като приказка, но съм сигурен, че е истина.
Та тези дни, когато се раздадоха толкова скъпи вещи, ходи се на скъпи курорти, си помислих, че сигурно е имало някой, който би се зарадвал и на едно моливче…На малко топлина и храна…Или просто на добра дума…
Кои хроники пишат за кан Кубрат?
Вие помните ли какво правихте на 14 май ...
ДАРА ПОКОРИ ЕВРОВИЗИЯ 2026! ТРИУМФ ЗА БЪ...
Вие помните ли какво правихте на 14 май ...
ДАРА ПОКОРИ ЕВРОВИЗИЯ 2026! ТРИУМФ ЗА БЪ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1265
Блогрол
