По случай 8 март из медиите започнаха да се появяват разни женски образи от миналото.
Пловдив, за съжаление, си няма нито Райна Княгиня, нито баба Тонка, нито Румяна войвода. Така че да прескочим възрожденското време и да се поровим из историята в последните 140 години.
Впрочем, когато Райна Княгиня е везала прочутото знаме, в Пловдив основна политическа роля са играли…гръцките кокони. Както пише Любен Каравелов те са превръщали нашите будни младежи от Подбалкана в пловдивчани с „гръцко самосъзнание” – както бихме казали днес. Как са го правили? Според Каравелов – привличали са българчетата със своите „бели гърла”, женили са се за тях и са ги прекроявали в гърци. Какво означават тези „бели гърла” – някакъв намек за непознати за нашите скромни девойки сексуални техники? Историята мълчи.
Веднага след Освобождението в Пловдив идва Олга Скобелева – майката на генерал Скобелев. Остава в историята като Скобелева майка. Нейният паметник стои до днес и дава име на околността. В Пловдив като кажем „Скобелева майка” и се сещаме за най-древната женска професия. А Олга Скобелева е пример за висока нравственост и благородство и може би най-безспорният символ на руско-българската дружба. Но не е достатъчно героичен. Друго нещо е „..И изведнъж Радецки пристига със гръм!”.
Майката на генерала идва, за да открие със свои пари приют за сираци. Но бива убита – слава богу, не от българин. Капитан Узатис минава за храбър офицер, но алчността го превръща в убиец.
Това се случва в началото на юли 1880 година. Иван Вазов написва стихотворение, което завършва със „Святице,п рости”.
В годините на Източна Румелия дамският свят на новата столица става доста по-разнообразен. Идват чужденки, включително с благороднически титли. Заражда се светски живот. Но в историята в крайна сметка остава една селянка – Недялка Шилева от Голямо Конаре, нашата Райна княгиня. За една нощ тя става известна – след прогласяването на Съединението генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич бива качен на един файтон, на капрата се изправя победоносно Недялка Шилева и така развежда „Треперко паша” край консулствата. Да види света кой е победителят.
По-късно Кръстевич, който е направил за България повече от 100 Недялки, споделя, че от всичко, което му се е случило, най-обидното е било това развеждане от една жена.
12 години по-късно най-популярното женско име е това на Анна Симон – дошла от Австро-Унгария, минала през София и спряла в Пловдив, където е убита. Смъртта и делото след това карат цяла България дни наред да обсъжда различните версии, този случай ражда жълтият печат. Някои столичани нямат търпение да дочакат утренния вестник и с файтони тръгват към Пловдив, за да присъстват на делото.
Делото Анна Симон остава в историята и с първите ясно забележими действия да се манипулира общественото мнение. Онзи опит творчески се използва през годините – че и до днес.
Повече от 120 години след убийството не спират споровете кой е истинският убиец . И на кого е попречила жертвата?
Н.Ц.В. Княгиня Клементина е патрон и покровител на славния Девети пловдивски полк, формиран през 1885 година.
В Пловдив е погребана княгиня Мария Луиза. „Умирам, но от небето ще бдя над Вас, над децата ни и над България“ – пише на саркофага й, който е положен в катедралния храм „Свети Лудвиг“ в Пловдив.
През 1913 година в Пловдив идва Ангела Хаджи Георгиева, остава в историята като „баба Хаджийка”.
Името й е Ангела Хаджи Георгиева.
Родена е през 1846 година в село Просечен, Драмско. Жени се за будния учител Георги Попиванов, който въвежда българския език и в училището, и в църквата. С което си навлича омразата на гърците.
Раждат им се 12 деца, 11 умират млади, остава само синът им Илия.
Бащата бива посечен от гърците, семейните дела поема синът Илия.
След пет години и той е убит.
Баба Хаджийка остава сама – с 13 гроба.
Не се предава и в пловдивската си къща на „Гладстон” /там има паметна плоча/ събира бежанки и помага на всеки, който има нужда.
Тези бележки нямат претенцията да бъдат сериозно изследване, те са хаотични, до голяма степен са провокирани от спомени и мнения на обикновени пловдивчани. Така че сигурно пропускаме важни имена.
В годините след 1944 година от историята между двете войни се изваждаха няколко женски имена на героини от антифашистката съпротива – на първо място Лиляна Димитрова, която загива тук, на Йорданка Чанкова, прекръстена на Николова, която пък на 12 години става тютюноработничка под тепетата, още няколко имена имаше на паметните плочи.
До ден днешен не е забравено името на Мара Малеева-Живкова, която е родена в Кършияка.
Години наред на манифестациите, на първия ред на трибуната, виждахме партизанската майка баба Мара Стоилова.
Всички тези женски образи имат един външен пропаганден образ, който не винаги съвпада с цялата истина и с драмите, които тези жени са преживели.
След като „народната власт” побеждава и икономиката става социалистическа т.е. държавна, идва времето на квотите – във всяко управление трябва да има някакъв процент жени.
Идва времето на орденоноските и героините на труда.
С помощта на зрители на Пловдивската телевизия се сетихме за:
Арша Тихомирова, Найда Манчева, Роза Пенчева, Олга Острова, Тинка Алтънова, Гинка Чераджийска…Не всички, за които си спомняме, са пловдивчанки, но хората днес не правят разлика, коя от къде е. Споменаха ги с добри думи.
Прекрасни спомени са оставили жени – стопански ръководители:
Ана Ангелова на Стъкларския завод – по-късно заместник кмет.
Николина Добрева – на Тютюневия комбинат.
Веселина Халачева – на Хлебозавода
Хриска Бакова – на „Ален мак”, преди това Надежэда Терзийска
Йорданка Близнакова – на СМК…
И още:Зорка Саян, Рада Стамболова, Сийка Пеева…
След толкова години те не са забравени – най-малкото като човечни ръководители, които са мислили за работниците. И са спечелили тяхното уважение.
В същото време беше припомнено и името на Надя Дункин – пловдивска актриса, преследвана от милицията и преживяла ада на концлагерите. Решила да свидетелства след 1989 и намерена жестоко убита.
Да се върнем по-назад – във вестниците от онова време няма да се намери и една дума за Мара Фурламата и Тебешир Кокона, примерно, но техните истории се разказват десетилетия след смъртта им.
…Не е забравена учителката Нена Михлюзова – посветила живота си на малките музикални таланти и дарила дома си на Музикалното училище.
Мара Андонова – от рода на Иван Андонов, също посвещава живота си на музикалната култура на града.
И още – оперната прима Пенка Коева, Мария Нейкова, Недялка Керанова…
Поне в часа, през който си спомняхме за жените, оставили следа в историята на града, никой не се сети за Дража Вълчева – жената с най-много политическа власт в един период, първи секретар на ОК на БКП. Не бе спомената нито с добро, нито с лошо…
