За подаръците едно време и сега.
Днес всичко е ясно – отиваме в един МОЛ и гледаме какво пазаруват хората. Предложения всякакви ни преследват в интернет, да не говорим за телевизионните реклами.
Едно време беше по-различно. Щандовете на магазините, които предлагаха нещо като подаръци, се изпразваха далеч преди празниците. Живеехме в един свят, в който имаше много по-малко вещи, по-малко забавления и глезотии. Затова и всяко ново нещо в живота ни ни радваше.
Та се запитахме и за това кой подарък едно време ни е зарадвал най-много.
Аз специално се сетих за една книга – втория том на „Остров Тамбукту” от Марко Марчевски. Любимата ми книга тогава, още помня името на добрата принцеса – Канеамея. Лошата беше Зинга.
Ако Бойко Борисов се беше родил 10 години по-рано и на него това щеше да бъде любима книга.
Имаше спомени за футболни топки, за „спящи” кукли…
Една възрастна жена се включи в разговора със своите спомени.
Тръгвала на училище – сигурно преди 60 и повече години, и купеното за първия учебен ден- чанта, учебници, тетрадки, писалка и т.н. доставяло радост като подарък. „Това беше и Коледа, и Нова година” – допълни жената.
Оказва се в последния момент обаче, че в чантата няма задължителния молив.
Дали родителите са били забравили, дали там, където се живели, просто е нямало откъде да се купи последното нещо от списъка за първия учебен ден.
И малкото момиче се разплакало. То си представяло как всички ще извадят моливите, а тя…
И в този момент към нея се приближил непознат мъж и я попитал защо плаче. След като разбрал, започнал да рови из джобовете си. Ако това беше сцена от филм, ровенето щеше да продължи дълго и мъчително. Нарича се „съспенс”.
И изведнъж –о, чудо – мъжът като фокусник измъква от някакъв джоб така мечтания молив. Даже не молив, а моливче – от много писане била останала само една трета.
Моливчето било химическо – днес едва ли някой знае какво е това. Химическите моливи пишеха бледо, но написаното не можеше да се трие.Ако паднеше капка вода, ставаха петна.
Момичето изтрило сълзите и хукнало към училището…
„Никога не съм получавала по-добър подарък” – завърши непознатата жена.
Звучи като приказка, но съм сигурен, че е истина.
Та тези дни, когато се раздават скъпи телефони, таблети, лаптопи и така нататък, да помислим дали някой не се нуждае просто от едно моливче…От малко храна…Или просто от добра дума…
