Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2016 12:34 - В ТЪРСЕНЕ НА ИЗГУБЕНИЯ ПЛОВДИВСКИ ВКУС - продължение
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 1576 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Как магазините станаха корекоми
Прескачаме доста гидини, за да стигнем до ноември 1989-а. Кой каквото ще да си говори, но точно по това време магазините бяха полупразни. Беше късмет човек да си купи елементарен колбас или парче сирене. В бакалиите можеше да се намери олио, оцет, юфка, копърка и още десетина артикула, с които трябваше да се прехранваме. В Халите десетки метри щандове бяха запълнени с бутилки оцет – за да не стоят празни. Няма да се впускам в спомени за онова време – правил съм го надълго и нашироко в книгата „Наръчник на носталгика”, където съм изброил доста точно какво се продаваше в едновремешните магазини, включително в хранителните. Съдбата ме неправи през 90-те не само наблюдател, но и участник в тогавашния пазарен ренесанс. Свободната продажба на валута даде кураж на куфарни търговци и на новите фирмаджии да тръгнат към Истанбул или към Гърция, да купуват и пренасят каквото намерят. Гладният пазар поемаше всичко. Първият успех окуражаваше пионерите на първоначалното натрупване на капитали и те сновяха през границата, незнаещи мир и покой. Още през пролетта на 1990 се появиха бананите и портокалите. Краят на годината беше далеч, а можехме да ядем цитруси. Едва ли днес някой може да повярва, че гледахме на пълните сергии и не вярвахме на очите си. Появиха се и маслините – една традиционно дефицитна стока. По-оправните надскочиха нивото на уличната търговия и използваха все още здравата система на държавната и общинската търговия. Един приятел започна да внася маслини с камиони и успя да напълни с тях всички магазини в Пловдив и около Пловдив. С елементарната хватка – даваше процент на една стоковедка, която неуморно зареждаше поверените й магазини с частните маслини. До откат. Дойде времето на шоколадите. Внасяха ги от Германия, Швейцария, Англия, Гърция, Турция, Словакия. Народът ядеше като невидял – особено ако шоколадът имаше ядки. Една немска фирма за шоколадови изделия пусна марка шоколад специално за източния пазар – малко менте, но все пак по-вкусен от „Кума Лиса”, примерно. Цигани с чанти пренасяха малки турски шоколадчета по 25 грама – по-бедният народ ги купуваше на секундата. Магазините започваха да приличат на корекоми – с български левове човек можеше да си купи шоколадово яйце „Киндер”, шоколадови календари и дядомразовци. Малко по-късно дойде времето на студентските кооперации, които без мита внасяха каквото им поръчат. Една такава кооперация се ориентира към заводите на бивша Югославия, веднъж ни докараха цял камион с „Пияни вишни” и вафли „Наполитанки” – продадохме ги за три дни. Днешната телевизионна звезда Стефан Шарлопов внасяше тонове немски бонбониери, аеро шоколади, немски сметанки. И ние искахме да внасяме, ама нямахме неговите пари. Немски фирми организираха в Японския хотел нещо като малък панаир за хранителни стоки. Щандовете им преливаха от вкусни неща в лъскави опаковки, немците ни дърпаха да ръкавите – бяхме една шепа частници, предлагаха всичко, но искаха да им платиш поне един камион. Които намериха пари, направиха още пари. Появиха се плодовите сокове в малки кутийки и газираното в кенове. Лапахме сламките и се чувствахме като европейци. След което палехме по едно Боро. Предприемчиви пазарджиклии завладяха пловдивския пазар с изкуствени холандски сиропи с десетки различни аромати, които се разреждаха и сервираха във всяко кафене. Сладки работи се внасяха отвсякъде – от Южна Африка, от Сирия, от Иран. Да не говорим за Турция. Няколкото големи турски фирми в този бранш вероятно работеха за България – шоколадови вафли, слепени бисквитки, дъвки, близалки, бонбони всякакви. Пазарът беше гладен за кафе. Ливанците от „Нова Бразилия” направиха големия удар, завладяха вероятно към 75 процента от пазара и се продадоха точно навреме на „Якоб Сушард”. И този период към го описвал, тъй като бяхме няколко години в бранша. Изведнъж се появи овчето кисело мляко. Нямаше нужда човек да ходи чак до Шипка или Беклемето. Сред първите частни мандраджии имаше хора с мерак, опитваха се правят и плодови млека по собствени рецепти, но вносът от Германия, а после и навлизането на Данон ликвидираха мераците им. Руската салата престана да бъде дефицитна и се появи в почти всяка бакалница. Единсствено фабриките за олио, все още държавни, се опитваха да поддържат изкуствен дефицит, за да продадат стоката на свои хора срещу някой лев на ръка. Но се оказа, че и турците правят олио – от другата страна на границата. 96-а се появиха „спекуланти” на сирене – не без помощта на държавните производители, но от  Гърция тръгна сиренето „Фета”. То беше в тенекии с точно тегло – не като нашето, дето никой не знае колко сирене има в една тенекия. Даже слагаха бонус по 500 грама отгоре. Опитахме и френските топени сирена „Ла ваш ки ри” и маслото „Президент”. Най-после разбрахме на какво мирише синьото сирене. Чудехме се как в Европа ядат сирене с миризма на мръсни чорапи, но лека полека му свикнахме. По-богатите българи – митничарите, например, ядяха сандвичи с „Рокфор”, останалите се задоволявахме с по-евтини немски варианти. Някои се сетиха да внасят от Полша супи на прах и плодови сметани на прах. Много вървяха – след това дойдоха „Маги” и „Галина бланка” Така наречените „помощи” изсипваха на пазара евтин ориз и мляко на прах. Някои посредници забравиха да си платят на Агенцията за чуждестранни помощи и завъртяха парите в нов бизнес. По някакви тайни схеми се внасяха трайни колбаси на много добри цени. Бяха възсолени, пълни с консерванти, но огладнелия българин ги гълташе като невидял. Имаше и някакви консерви – нещо като „русенско варено” – май бяха холандски. Опитахме се да влезем в този бизнес, но ни предупредиха, че тук се режат глави. Някои се втурнаха да купуват турски фурни за хляб – вече не беше проблем да сложим на трапезата топла франзела. Какво стана с тези фурни – не знам. ХЕИ-то и разните контролни органи, които бяха в стихията си, водеха борба на живот и смърт срещу тези, които в бараки, а после и в кръчми, се опитваха да излязат от рамките на т.н. Рецептурник, събрал в себе си социалистическото минало. Дефицитното шкембе се появи навсякъде –е, вече на друга цена. Много често американско. Американско, американско, ама шкембе. Един приятел си намери работа в някаква софийска фирма, внасяща американско шкембе. Търговците го изкупували толкова бързо, че го продавали направо от хладилните вагони. Имало само един проблем – вагоните били „паркирани” до циганската махала. Комшиите през нощта нападали вагоните и после из махалата се разнасял ароматът на шкембе чорба.Доколкото американското шкембе има аромат, разбира се. Собствениците слагали все по-големи катинари, организирали охрана – напразно. Тогава решили – като последен изход, да заваряват вратите на вагоните. А сутрин режели заварката с ъглошлайф. Крадците този път отстъпили. Кръчмите никнеха като гъби. Всеки нов бизнесмен, направил малко пари, смяташе, че трябва да отвори свое заведение. Където да кани гостите си и да събира овации. И тук се пробвахме – не без успех поне известно време. Първи на този пазар мощно навлязоха китайците. Из града се разнесоха легенди какви големи порции сервирали там, при червените фенери,  и колко било евтино. И че недояденото можеш да си го отнесеш в кутия. До този момент българинът смяташе за унизително да помоли да му завият останалото. Оправдаваше се, че е за кучето. А сервитьорите се мръщеха. Мисля, че точно китайците промениха нагласите ни. След китайците дойдоха арабите с дюнерите. Турци и цигани отваряха баничарници, които устояват до днес. Пицариите бавно, но методично завземаха нови територии и промениха вкусовете ни – както навсякъде по света. Прочутият навремето Лино Тонан започна да внася оригинална „паста”, както и барово и ресторантьорско оборудване. Та той направи италианския ресторант „При Лино” с венецианска кухня и до припадък обясняваше, че в Италия се ядат и други неща освен пица и спагети. Много посещавани бяха семейните бирарии, но след време модата им мина, което усетихме на гърба си. Като стана дума за бира – най-напред се появиха кенчетата с някакви неизвестни марки евтина бира. Българската пивоварна промишленост я караше агали-агали, та правилно я продадоха. Това беше един от малкото браншове, които попаднаха в читави ръце, вложиха се милиони и в крайна сметка започнахме да пием бира с европейско качество. Забравихме уискито. От корекомска стока то се появи навсякъде, включително по сергиите, никой не знаеше менте ли е, истинско ли е. Изплуваха какви ли не ракии, водки, коняци,мастики. Пловдивската гроздова ракия като гарантирана марка вървеше много добре, но скоро се загуби сред морето от нови етикети. В магазина, който държахме, един ден се появи достолепен човек с униформа на морски капитан. Попита дали имаме коняк „Наполеон”. Предложихме му лъскава бутилка – досущ като истинска. Като чу цената обаче, капитанът се дръпна ужасен. И каза: „Обиколил съм целия свят и навсякъде пия само „Наполеон”.Но бутилка на цена 6 долара не съм виждал никъде. Със сигурност е менте.” Менте, мента, ама 6 долара. Друг път клиент с вид на бараба попита за мастика. Предложихме му бутилки на цена 3.50, 4.50 и 5 лева…Той обаче каза, че търси мастика от 2.50. Предупредихме го, че ако намери някъде такава цена, със сигурност това ще е менте. „Че аз менте търся” –призна си човекът. Та винаги си е имало за всеки влак пътници. 90 и не знам си коя година дойде „Метро”, ходехме вътре като ошашавени от наредените толкова неща за ядене, и разбрахме, че вече живеем и можем да ядем на Запад. По-късно разбрахме, че в живота има и други проблеми.

Още описания на онова време в книгите на Евгений Тодоров "Записки по българския преход" и "Наръчник на носталгика", издание ИК "Жанет 45"
 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 5227508
Постинги: 456
Коментари: 1331
Гласове: 1117
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031