Евгений Тодоров: Продължаваме разговора за халите, за тази светиня, за тази емблематична за Пловдив сграда. Мои гости са Дора Налбантова, чийто баща е бил един от първите наематели на халите и Деян Начев, чийто живот досега е минал в халите и по стадионите. Деян Начев: през 1952 година бях назначен в халите като продавач до 1988 година- 36 години в хранителни стоки и в месо и риба. Там беше втория ми дом, особено когато станах управител нва халите. Работих сутрин от 6 часа до 10 вечерта. На щанда имаше 4 кантара- продавахме колбаси. По-късно станах магазинер, управител на магазин, след това- закупчик, началник на склад, стоковед и в 1985 година – управител на халите с 86 души работници. Вечер в 10 часа идваше кола и в човали предавахме парите за банката. Бил съм 30 години и футболен съдия.                      Бях много малък, когато разтуриха Куршум хан. Вътре имаше чешма с 3 бронзови чучура. На втория етаж имаше продажба на халища, вълна, шаеци. На Джумаята до стълбите през 30 –те години е бил Балък пазар, а зад джамията – касапския магазин. В онезе години се плащаше по 10 лева на някое дете да маха, за да изпъжда мухите от месото. Дора Налбантова: Най-малка съм от братя Налбантови. Една фамилия, която цял живот беше отдадена на касаплъка. Според майка ми наш съсед е организирал с волски каруци извозването на отпадъците от разрушаването на Куршум хан. На тази снимка- семейството на Стойко Налбантов, най-големият от братята. Той беше стратега на братята. Той организираше закупуването и доставянето на месото в кланицата. Мирчо е организирал приемането на добитъка, клането, разпродажбата на едро и внасянето в халите на прясно закланото месо. Тогава нямаше хладилници, даваше се точна заявка, а ако останеше месо- то се продаваше по-евтино. На тази снимка е нашето семейство. Баща ми можеше да угоди на всички капризни жени в Пловдив с хубаво месо. По-късно откри магазин за месо и риба на “Байкал”, след това- в магазин на площад “Мара Малееива” работеше до пенсионирането си. На всеки магазин е имало номер. Тези номера са били изписани и на кочаните с бележки, купил- продал от кой магазин- за клиента. На щанда имало машина за месо, ченгели, хартия за увиване, цените, свидетелство в рамка за право да се продава. Трябвало е да има и разрешително за търгуване от Областната стопанска камара. До 6 месеца от издаването му е трябвало да започне продажбата. От камарата се е издавала и карта. Имало е и разрешителни от ветеринарните служби.                            Тънкостта на занаята е, че който продава месо трябва да знае много рецепти за готвене. Просто пита какво ще готви жената и й предлага съответното месо. Там са работили и братя Карабаджеви, Васил Трендафилов, Георги Стойчев. Извън халите са били братя Русеви- те са били благородна конкуренция. Всички са участвали в търг за зареждане с месо на гарнизона. Касапите през 40-те години са имали право и на хладилник за определен период. Имало е морален кодекс в халите, който е запазил през годините пловдивския дух. В 1946 година в халите идва Йордан Алексиев, д-р Велев. Споровете между клиентите и продавачите е решавал Исак Лафандар. По-късно обявяват братя Налбантови за незаконно забогатели и отиват на Народен съд- просто са работили повече. Зад тях застава банката и другите им колеги. Братя Сарафови, арменци..... Мъжете се надпреварваха чие вино или луканка, собствено производство, е по-хубаво. Ние бяхме едно голямо семейство от колеги...., празнувахме заедно.      Деян Начев: Празнуванията се организираха за Деня на търговския работник, Девети септември, Първи май. Всеки касапин доброволно даваше месо, кайма, нареждахме масите в коридорите на залата на халите. Всеки от нас идваше със семейството си, имаше скара за кюфтета и кебапчета....., това беше 1958-60 година. Дора Н.: Чичовците ми се занимаваха и с колбаси. В Пловдив е имало кооперация “Бекон”- за колбаси. Деян Н.: Имаше работилница за колбаси на “Капитан Райчо”. Длъжни бяхме след 16 часа да отиваме там за пресни, топли колбаси- “Средногорка” , дебърцин, “Ловджийка”, пресен шпеков, кървавица, кренвирши, шунка, бут.... Имаше заповед от директора- след 17 часа продавахме топли колбаси, потопени във вода. Разнасяхме из целия град. Горчицата - правехме от три пакетчета горчица, 150 грама оцет, 3 лъжици захар , вода, престоява 24 часа и на другия ден се даваше безплатно на клиентите. Луканката получавахме от Троян, Карлово, Толбухин- първо качество беше вързана със син канап, а първо качество- с бял канап. Правехме и мешано от различни колбаси. Бях началник на склад . Получавахме паламуд от Турция в хладилни вагони- трябваше да взема стоков контрол и да освободя 2 вагона. Турците мереха рибата на чифтове- 100 чифта риба претеглят и така отчитат цялото количество. С биволски каруци в кошове я пренасяхме. Но по пътя се пръсна рибата по улицата и честни хора я събраха и ни я предадоха в халите. Получавахме сом, есетра, чига, калкан, бяла риба, скариди..... Купих си от тотото “Рено- дофин”- 1958 година.                    Зареждахме на ден по 27-30 тона сирене, продавали сме по 150-170 тенекии на ден, 3 камиона бира, 3 камиона хляб........                       Сега времето е друго-всичко е пакетирано....Сега по цялата Главна няма един магазин за колбаси. Грешка е преобразяването на халите в промишлени стоки, трябваше да бъдат само за хранителни стоки. Долу в халите имаше големи хладилни площи- по 200 тона сирене зрееше там. Долу се произвеждаше и лед на калъпи. Зрител: поздравявам Деян Начен- той има големи заслуги за халите. Имам фабрика за колбаси. Зрител: бях редовна клиентка на халите, а сега-в хранителни стоки продават плодове и зеленчуци и кафе. Да има специализирани магазини. Деян Н.: Инспекторите контролираха дали продаваме топли колбаси. Зрител: Да не забравяме, че днес изискванията са други. Деян Н.: Продавали сме по 300 тона агнешко месо в халите. Зрител: По наше желание продавачите нарязваха колбаса, а сега – невъзможно, даже ще те наругае. Каймата се мелеше на място пред клиента. Деян Н.: Имаше заповед да не се продава готова кайма. Дора Н.: бай Артин учеше месарите на майсторлък, борба за клиенти. Днес колбасите се слагат в найлонови опаковки, а не в черва. Зрител:много години купувахме мешано от халите. А днес- няма ред, няма малки разфасовки. Зрител: С добро си спомням за топлата шунка. Дора Н.: ние правехме колбаси. Месото се нарязваше в определено съотношение свинско и телешко. Със сол се бърка няколко дни, за да узрее. Сега технологията е друга.    Зрител: храната сега е некачествена....., всичко е менте. Деян Н. : Партиен секретар беше Бръмбаров- от портиер, та на цялото предприятие стана шеф и ръководеше всички. Зрител: аз съм дъщеря на служителя Нисо, който работеше в халите. На празници на голяма скара се печеха кебапчета. Имаше много добра атмосфера.  

Като се размечтаят хората по "онова" време и се чудиш - кой къде е живял... Пълни Халите никога не са били, даже поне колкото софийските.
След 84-85г. ставаха все по-огромни Халите, защото ставах все по-празни... Накрая - само оцет и "Поморин" имаше.

А и тоя дето продавал ХХХ тона агнешко - кога ли ще да е било това, ако е било изобщо? Сигурно само за верни другари...
Какъв трябва да е бил, за да стане шеф на Халите? Другар-ченгесар.

*Нищо против ПОТВ, заглавието е заради римата ;)

По времето на кмета Гъневски имаше проект халите да станат Археологически музей. Можеше Пловдив да има истинки музей, а не жалка мухлясала дупка, какъвто е стария музей. Поради алчността на кмета Чомаков той продаде сградата явно срещу тлъста комисионна.