С участието на Хари Бабикян, Стефан Григоров, Нешо Байрактаров и Йордан Терзийски,
Евгений Тодоров- Лека полека стигнахме да върха на Сахата, до онова високо място, което се вижда от почти целия град, където са телевизионната кула, Часовниковата кула и остатъците от един прочут ресторант. Моите гости – Хари Бабикян, който доскоро беше началник на Радио-релейна тв станция “Сахат тепе”, Стефан Григоров, Нешо Байрактаров и Йордан Терзийски, които там са свирили и пеели в ресторанта, той по-скоро е бил бюфет. През годините хълмът се е наричал “Данов хълм”, “Васил Коларов”, “Сахат тепе”. Носил е името на Христо Данов, защото е имал големи заслуги за Пловдив като негов кмет. Фердинанд е искал да му се даде Бунарджика, но Данов не се е съгласил. При кметуването на Данов е станало залесяването на тепето. 
Хари Бабикян – кулата е построена около 1960 година. Това е първата Радио-релейна станция в България с първата линия София- Братия- Пловдив. Заработила е на 18 януари 1956 година с 11 телефонни канала. Още на следващата година се пуска линия София-Пловдив. След няколко години се пуска и широколентова радио-релейна линия, съветска, която е с 600 телефонни канала. Най-новата цифрова линия осигурява едновременно 2 700 канала. Работих там от 1972 година, екипът беше около 10 души. През 1972 година започна да работи и Международна линия, която свързваше Истанбул със Западна Европа. Сега от станцията се излъчват 4 телевизии и 4 радиа. При нас стартира и първата частна телевизия в Пловдив- ПОТВ, която имаме като своя. На всяко пето и двайсто число, когато пулучавахме аванс и заплата всички посещавахме ресторанта и всичко ни струваше по 5 лева на човек.
Стефан Григоров – пет лева в онези години бяха много пари- 3 лева струваше килограм луканка, кебапчето беше по 22 до 28 стотинки. В ресторанта се пиеше много вино- “Гъмза”. Баща ми имаше приятел Ангел Карашлията- той имаше ресторант на “Житния” пазар, но по-късно стана библиотека. Двете семейства редовно идвахме в ресторанта в събота или неделя. Това беше най-проветривият ресторант, т.е. най-екологичният в града. Като станах музиикант ходех там да свиря. Често пияни се биеха около и във шадравана за изтрезняване. Най-напред свиреше Иванчо Шекера, после-Гешето, Тошо Джефира, Троца, Наско Гепчика, Стефан Данчев. В първата част се свиреха оперети, във втората-валсове, а третата – евъргрийн... Кольо Топалов играеше степ. Уредбите бяха по 25 вата, използувахме говорител за микрофон. 
Нешо Байрактаров – Най-много в ресторанта са свирили Таратайчо- китара, Живко Черния, Малкия Бонбон, и Шончето. Евгений Тодоров – имаше ли посещения с чужди жени или беше много публично ?
Стефан Григоров – имаше и такива случаи, особено по време на панаира. Този ресторант беше най-вече за ловци и рибари. Вътре се отопляваше с кюмбе.
Евгений Тодоров – имаше ли таркали, побоища ?
Стефан Григоров – имаше и такива случаи, които стигаха до шадравана. Пияните се търкаляха надолу.
Евгений Тодоров – кои бяха шлагерите на заведанието ?
Йордан Терзийски –За мене Сахата остана романтичен кумир. Музиката се чуваше чак на Гроздовия пазар. За мене Сахата беше първата любов с първата целувка. Дойдоха ми гости и къде да ги заведа- на Сахата. Така там се роди и първата ми целувка.
Е. Тодоров : Имаше една хубава, закътана пейка, под кулата- 1967 година беше.
Хари Бабикян: Имаше и 2 чешми. За съжаление- позанемарени. Ние направихме при нас чешма, в двора на тв кулата. Имаше и бюст паметник на Христо Данов. Откраднаха го и хората направиха каменен бюст.
Йордан Терзийски : Там имаха много интересни преживявания музикантите.
Нешо Байрактаров: Един ден управителят ни каза да отидем по-рано на работа, заради банкет вечерта, на шивашката кооперация. Всичко на масите беше наредено. Отсреща имаше скара за кебапчета. Управителят се хвана на бас с кебапчията, че може да изяде пълната скара с кебапчета за половин час. Той изяде първата скара, поиска втора и хляб, за да си топне в мазнинката. Кебапчията се уплаши от апетита му и каза- стига толкова, плащам, според баса, изядените 20 кебапчета.
Стефан Григоров : Имаше дни, в които не можеше място да се намери в ресторанта. Имаше един бай Йоско – отдолу в чинията нареждаше кюфтета, а отгоре-салата, за да не го види управителя, че са приготвени за нас музикантите. Управители бяха бай Кольо дебелия, а после- Васко помака. Персоналът им имаше страха и уважението .
Йордан Терзийски: Сахата беше нищо без Павката канара и неговата песен Блю канари.
Хари Бабикян: От мои колеги зная, че на нивото на ресторанта , над чешмата, цар Борис е имал вила или павилион.
Е. Тодоров: Да не би препарираните животни да са от тази вила?
Хари Бабикян : моите колеги са заварили само руйните от сградата.
Йордан Терзийски: Жалко, че не открихме да поканим и Павката да бъде с нас тук. Той е много колоритен, особено с песента Блю канари, никой друг не може да я изпее като него. Той е много добър ими4татор, пускаше масали за близки и приятели. Коронната му песен беше “Над гроба мой”. Опъваше и ковчег, цветя, свещи.
Зрител- Ангел: Ще споделя за къщата на царя- има я в календара, който дадох на Евгений. Сградата я има, а тв кулата не е построена още по това време. В сградата е живяла лелята на моя дядо Ангел- 1895 година. Много добре си спомням шадравана, баща ми пееше в певчското дружество, тогава бях дете. Имаше и лятно кино.
Е. Тодоров- Имаше и Има Сумак с 4 октави на гласа....
Й. Терзийски- Спомням си по време на пеене се изгасяха лампите, запалваха се свещи, народът плачеше, а певецът продължаваше с канарите....
Стефан Григоров- Имах колега акордеонист- Троца, свиреше с Айвазите. С тях пееше румънка – италианската песен “Марина, Марина...”.
Е. Тодоров – Малко са такива шлагери като “Марина”- пееше я цяла България- от сутрин до вечер.
Стефан Григоров- тогава пееха Леа Иванова, Лос Панчос, Лос Парагуайос... Нямаше магнетофони. Петър Черноземски правеше озвучаването. Идваха много кършиакалии. В уредбата имаше 4 входа- беше около 1959г.
Нешо Байрактаров – по онова време сами си правехме уредбите. На 15 години започнах да свиря в “Лаута”. Сам си правех уредба, китара, развалих радиоапарат, всичко сам, за да свиря. Малки говорители от радиоточки приспособявахме за микрофони.
Е. Тодоров : Коя певица беше най-красива?
Стефан Григоров : На Сахата често пееше Каймето, имаше много почитатели, универсална певица.
Хари Бабикян : Имаше двама души към “Паркове и градини” за поддържане на района- бай Коста и Марин и бригада. Засаждаха цветя, носеха с чували пръст, по цял ден поливаха. С демокрацията пре 89 година всичко заглъхна и стана средище на наркомани. Голям принос за подновяване на района има бившият обл. управител Андон Андонов.
Е. Тодоров: Спомням си около 1958 година- горе на тепето имаше много хора на разходка, срещи, приказки, беше много оживено по онова време...
Хари Бабикян: сега хората се страхуват да са там, само бездомни кучета скитат. По времето на Андон Андонов се определи място за кучета, люлки, срещат се и съвестни хора. Има един младеж, който през лятото редовно полива една липа. 
Е. Тодоров: През 1975 година гл. архитект беше Матей Матеев- той говореше как след 20 години там ще се преобрази- ще има заведения, подземни барове, часовник..... А то- съвсем наопаки стана!
Стефан Григоров: тогава се говореше за мост от Сахата до Бунарджика, от ресторант до ресторант. А това е голямо шоу и за чужденците.
Зрител: На върха на тепето, преди 1944 година, имаше една постройка. В ресторанта свиреше Шекера, който в събота и неделя разиграваше една кукла. Шест-седем стъпала водеха до кулата, а вдясно имаше чешма. Имаше и дървена барака, долу, в която работниците държаха инструментите си.
Стефан Григоров: Имаше един приятел на баща ми- Иванчо куклата. Много интересно играеша с куклата и включваше и посетителите в ресторанта в шоуто- това беше преди 1960 година.
Хари Бабикян: малката къще беше в ниското. Няколко години преди строителството на кулата горе не се пускаха граждани. Строежът беше строго секретен със заграждения. Към 1975 година се събори сградата, ресторанта, с гърмежи...Целта беше да се построи ресторант-майка. И затова се направиха големи изкопни работи и място за паркиране на колите. След това специалистите казаха, че е спукана главната носеща скала и затова всичко се спира, за да не се срути. След 1989 година частна фирма прояви интерес, но всичко пак замря.
Зрител- Тошо Африката: часовниковата кула е построена по времето на султан Мурад Трети- шестнайсети век. По-късно се поставя и камбана, която е биела на кръгъл час. Благоустрояването на Сахат тепе започва при кмета Еньо Манолов- в края на 20-те и началото на 30-те години. След това през 1933 година при кмета Божидар Здравков, се изгражда по проект на апх. Овчаров, сградата на ресторанта, който просъществува 34 години и го събориха в 1967 година. Претекст за това беше , че ще се строи нов ресторант. Изграждането на “секретния обект” се охраняваше от войници със сини шапки. По време на директора на “Здрава храна” Кузев ресторантът се остъкли и започна да работи целогодишно. Павилионът е бил за цар Фердинанд, който го е подарил на скаутската организация и е съборен в средата на 50-те години, заради строителството на “супер секретния обект”. Предполагам, че тогава заради него се събори и ресторанта, за да се открие терена. Ресторантът беше най-екологичното заведение, проветряваше се от всички страни, а музиката огласяше 4-те краища на Пловдив. Живеещите в подножието на хълма негодуваха от високите децибели на музиката в заведението. След това арх. Каишев и инж. Гугушев изработиха проект за нов ресторант, но след 1967 година не се намери кой да го построи.
Стефан Григоров: Горе на кулата е имало наблюдателница, която са използували пожарникарите.
Хари Бабикян: Да корегирам- датата не е 1967 година, а около 1975 година.
Е. Тодоров: Помня, че след 1973 година там се гърмеше и рушеше.
Йордан Терзийски: С разрушаването на ресторанта Пловдив изгуби една от най-романтичните си точки.
Е. Тодоров: апелирам пловдивчани- да се намери някой да запълни пукнатините в скалите. Мястото е свободно за инвеститор, както се възроди и киното.
