Припомняме, че спомените, които предлагаме, са дешифровки от стари предавания на ПОТВ от рубриката "Запомнете Пловдив". Някои от гостите в студиото вече не са между живите за съжаление.
Преди няколко месеца ни напусна и Венцеслав Бъчваров, един от най-големите пловдивски ерудити - историк, лингвист, за известно време и депутат.
Той продължава историята за "белите ненки" и за Джумаята, където живееше.



         Венци Бъчваров: Онази история, която разказа Д. Хаджипетров относно Иван Вазов и неговата братовчедка е истинска, но всъщност е станала със сестрата на баба ми Руска леля Параскева - най-голямата дъщеря на хаджи Гьока. И тази история е причината за скарването между двата рода - този на хаджи Гьока и на Иван Вазов. И още нещо. Баба Параскева, която е била голяма хубавица е била и посредникът между хаджи Гьока и Левски. Още като малка тя е пренасяла парите с които хаджията е финансирал част от дейността на Апостола. Дарението, с което хаджи Гьока отдава хотел "България" на сиропиталището в Пловдив е свързано и със следния анекдот. Хаджи Гьока и Кочо хаджи Калчо са били едни от най-големите богаташи, но Калчо не е бил особено щедър. Било е някъде около 1904 година. Хаджи Калчо е починал преди хаджи Гьока. Погребението му е било много тържествено и тъй като пловдивските зевзеци много добре са знаели, че двамата хаджии не са се долюбвали особено започнали да говорят на хаджи Гьока защо не отива на погребението, а той седнал в кафенето - то е било там, където е сега книжарница "Отец Паисий" - вика на момчето, което разнасяло кафетата: "Абе момче, ето ти един гологан. Иди да видиш но погребението върви ли една каруца отзад." Тича момчето, връща се и казва: "Няма хаджи никаква каруца." Така си и мислех - отговаря хаджията и започва да сумти и да мисли. Зевзеците пак го питат. Каква каруца, бе хаджи? А той казва: "Знам си аз. Каруца не може да има, знам си аз. Знаех си, че хаджията не може да мъкне парите си на гробищата." И тогава станал, отишъл при нотариуса и написал нотариалния акт за дарението. И друго. Хаджи Гьока е възложил на пловдивския митрополит да се грижи за този имот. А тук има един документ, който показва, че той заради благотворителността си е бил приет от 1897 година в "Дружеството на поборниците". Бил е също и председател на Революционния комитет в Сопот.  

         Е. Малчаджян: Магазина на дядо ми беше между сладкарницата на джамията и книжарница "Отец Паисий". Той беше доста закачлив човек и тъй като в магазина имаше една картонена палма, той един ден донася фурми и ги налепва по палмата. Минава някаква учителка и го попитала дали може да доведе децата, за да видят палма с фурми. Той си печеше кафето вкъщи -на Гроздовия пазар. Там е била и работилницата, където един работник е пекъл на ръка и е въртял долапа с дърва. Докато кафето се изкара, трябва непрекъснато да се бърка със специална лопата, защото рискът да изгори е много голям. И се пръска много леко с вода. Тогава се внасяше предимно бразилско кафе "Сантос", сурово и дядо ми го печеше за цяла Южна България. След това се появи и виетнамското кафе, което миришеше неприятно. После дойде индийското кафе и най-накрая от Стара Загора пристигна един камион никарагуанско кафе, което беше много хубаво и приличаше на колумбийското. Едно време са правили и чукано кафе. В дървен съд дни наред са го счуквали и съм чувал, че то е било и най-скъпо. Дядо ми беше от потомствен род кафеджии, роден е в София, а неговият баща бай Хугас и имал кафене на мястото на ЦУМ с 40 маси, където са ходели Яворов и Гоце Делчев. А това тук е орехотрошачка, подарък за дядо ми от собственика на ресторант "Молле" Димитрин Молле, тъй като те също са купували кафе от него. А иначе най-качественото кафе е диворастящото кафе в областта Харарат в Етиопия. Когато дядо ми почина през 1979 аз трябваше да пусна машините, тъй като имаше поръчки от много места. И ми беше доста трудно.

         Зрител/Т. Тодоров/: Помня магазина за кафе с неговия уханен аромат, но си спомням как един ден вървях към гроздовия пазар и най-неочаквано от един двор изведнъж долових същата миризма и тогава разбрах къде се пече въпросното кафе. А малко по-късно отидох в една работилница за боза, мисля че беше на Цариградското шосе и заварих там бай Вартан и съпругата му, които правеха кафе. Явно това е било в периода, когато вече са били затворили магазина.

         Зрител: Бих допълнила, че след като говорим за Джумаята, би трябвало да се знае, че на мястото на джамията е имало храм, който е бил построен от цар Калоян в чест на победата му над кръстоносците при Одрин.

         Зрител /брат на Андро/: Моят баща също имаше магазин за кафе в Кършияка на ул. "Карловска". Казваше се кафе "Бразилия". Рода на чичо Вартан беше от турска Армения. Всички от този род са се занимавали с търговия на кафе. На турски се е казвало "Курукайфеджии". "Куру" значи сухо кафе. В Пловдив видовете кафе бяха два вида. "Ала турка" и "Ала франга". Първото се сервираше с чаша без дръжка, а второто с чашка с дръжчица. По турски се казваше "гюлджан". За да стане каймак се слагаше сода бикарбонат. Всички, които идваха да купуват кафе от татко и от чичо Вартан, идваха дори и от София -  купуваха и сода - малки дървени качета със станиол. А той им даваше "интифа", с други думи  съветваше ги как да го приготвят, колко време да го печат и т.н. На един килограм кафе се слагаше 5 гр. сода. Кафеджиите, които правеха кафето го бъркаха с дървена пръчка, не с метална. Правеше се на пясък и джезвето се заравяше почти до половината, за да може да се загрее от всички страни. След изпичането на кафето не бива веднага да се мели, защото трябва да е хрупкаво. Кафето най-напред трябваше да добие цвят и след това се бъркаше с малко вода, за да се забави процеса на печенето. А чичо Вартан беше един от най-прекрасните хора, когото всички обичаха.