Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.05 12:41 - ПЛОВДИВСКИТЕ ИГРИ - ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 633 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 18.05 12:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Продължаваме да ви разказваме за ПЛОВДИВСКИТЕ ИГРИ. Досега стана дума за джамините, жилките и фунийките.

Забравихме, че вариант на джамините беше играта с капачки от бира и безалкохолно. И че имаше специални жилки „скобарки”. Те бяха с тънко ластиче, с помощта на което се изстрелваха телени скобички. Целта на скобарките беше да се уцели голото краче на някоя съученичка. Найният писък бе върховно удоволствие за стрелящия.

В праха се играеше и на „буки” – с камъни се мереха тенекиени кутии.

Имаше и някаква игра с мерене на калиманди, но тя рядко се играеше.

За калимандите – по-нататък.

На по-просторни терени се „вдигаха кутии”. В малка локвичка се слагаше карбид, който започваше да отделя ацетилен, всичко това се захлупваше с тенекиена кутия с дупка, от дупката започваше да излиза газ, с дълга пръчка той се запалваше и кутията хвръкваше във въздуха.

Играта беше опасна, имаше осакатени.

Най-трудното време за родителите беше излизането на мода на бомбички. За броени дни градът се огласи с гърмежи – те идваха от всички махали.

Бомбичките се правеха от смес, чиято рецепта се предаваше от уста на уста. Тя включваше сребърен бронз, сяра и калиев перманганат. В определено съотношение те се сипваха в хартиена торбичка, която се укрепваше с тел. Накрая се мушваше клечка от кибрит „Буря”.

Трябва да отделим малко внимание на този легендарен кибрит. За разлика от нормалния при него по-голямата част от клечката беше обвита в някаква запалителна смес. Този кибрит се палеше като другия, но след като веднъж се запалеше, нищо не можеше да го изгаси. Огънят вървеше по клечката и така стигаше до сърцето на бомбичката. В това време трябваше вече да сме хвърлили опасното съоръжение иначе можеше да отиде някой от пръстите.

Свързваха кибрита „Буря” с някакви пожари и го скоро го забраниха. Но няма човек от онова поколение да не го помни.

Стигнахме до пумпалите. Те бяха дървени, изработени на струг, малко украсени, а на острата им страна имаше накован пирон с отрязана главичка.

Около пумпалите се навиваше гайтан и с рязко изтегляне се създаваше въртеливо движение.

Следващият играч се стараеше да изстреля своя пумпал така, че пирончето да остави белег върху противниковия пумпал. Този белег се наричаше „бъзгун”.

Остана „чилик и мачка”. Откъде беше дошло това име на играта – един дявол знае.

В специална дупка в земята се поставяше под наклон подострено парче пръчка, което след това се удряше в единия край с друга пръчка, парчето подскачаше нагоре и във въздуха трябваше да му се нанесе още един силен удар.

И тази игра не беше съвсем безопасна.

Едно време нямаше такова застрояване и особено в махалите имаше свободни пространства. Можеше да се играе и в училищните дворове. Някой път ходехме чак на стадион „Девети септември”, за да ритаме в околните игрища.

Основната игра беше „мачът”.

Винаги имаше кандидати за играта, но не винаги имаше топка.

Все пак беше минало времето на парцалените топки, използвахме най-вече гумени и пластмасови. В повечето случаи събирахме пари, но както и да избирахме топката, тя рядко изтрайваше повече от три дни, след което доста време я ритахме спукана.

Кожените футболни топки бяха рядкост, пък и на терените, на които ритахме, техният живот се скъсяваше неимоверно.

Не по-дълъг живот имаха и гуминетките, с които ритахме.

Гуминетките бяха по принцип сини. Черните бяха рядкост, а белите се избягваха, тъй като много се цапаха.

Краката също се цапаха и миришеха на спарено и на гума, но това са подробности.

Когато се появиха плажните надуваеми топки, веднага излезе модата на волейбола. Мрежа, естествено нямахме, използвахме теловете за пране.

Баскетбол можеше да се играе в двора на училището – ако не ни гонеха, но в нашата махала една година сами си направихме кош. Една греда, няколко дъски от дюшеме, извит тел на ръка и много мерак – и кошът беше готов.

По същия начин си направихме и място за висок скок – докато изпочупихме всички летви, успях да достигна до космическите метър и 45 сантиметра.

Момичетата играеха най-често „народна топка”. Целта на играчите зад чертата беше да ударят с топката бягащата тълпа деца. Бягащите пък се стараеха да хванат топката и да заемат местата на замерящите ги.

Тази игра много напомняше на превратностите в историята и може би затова единствена имаше чисто българско име: „НАРОДНА”.

Вече и в махалите имаше тротоари – поне на по-оживените улици.

При нашия блок тротоарът имаше не само отпред, но и отзад.

Използвахме го за бягане.

 Двама по двама.

Тръгвахме да бягаме в противоположни посоки – разминавахме се на обратната страна на блока и още там беше ясно кой ще бъде победителят.

Когато не бягахме, момичетата играеха на тротоара „дама”.

В далечния турски град Анталия са се сетили и увековечили в бронзови фигури стари местни игра, между които са джимините и дамата. Точно по пловдивски.

Мераклиите за „дама” рисуваха някакви квадрати и правоъгълници с керемида или тебешир и после подритваха на един крак „лепка” – тънко парче плоча или тухла.

Тогава не беше проблем да се намерят тънки тухли от римско или византийско време.

Развалини имаше навсякъде. От рухналите къщи в Стария град водехме скоби – огънати под прав ъгъл в двете страни железа със заострени краища.

Чак след години разбрах, че в тях е тайната на здравината на старите къщи на Трихълмието. Макар и паянтови, те бяха устояли на голямото земетресение от 1928 година. И на много други земетръси преди това.

Гредите в старите къщи не са се захващали с твърда сглобка, а със същите скоби. При трус къщата се е разлюлявала, скобите са давали възможност на конструкцията да се огъва, но не и се разпада.

 

Играеше се  и на магаре – скачахме един върху друг с все сила, на „бъз” – един от нас беше с гръб, друг зад него го удряше, а всички викаха „бъззз”. Удареният трябваше да познае кой е нанесъл удара.

На „криеницата” викахме „мижитарка”.  И „Стражари и апаши” също. Стражарите отдавна ги нямаше, но никой не играеше на „милицонери”, примерно

Имаше и една игра, при която се пееше „Алю, порталю, отвори порти, да мине царя, царя господаря…”, но как се играеше – не помня.

 

Трябва да отделим силовите игри от интелектуалните.

Израснахме редом с бащите си, които редовно играеха карти в свободното си време.

По дворове и междублокови пространства се разиграваха ожесточени битки.

Как обичах баща си, когато се надигнеше и победоносно удряше карта след карта на покритата с вестник маса:

-         Коз, коз и пак коз! А сега да видя някой пази ли пика?

 И ако в суматохата противникът не беше пресметнал, че трябва да запази накрая една пика, последната ръка можеше да се вземе и със седмица. Което правеше победата още по-сладка.

Играеше се чист белот. Чак към края на 50-те години се появи бридж-белотът.

Ние, децата, имитирахме бащите си, но рядко имахме истински карти. Накъсвахме на парчета кутии от бисквити, рисувахме дами и валета и се забавлявахме по същи начин, по който бихме се забавлявали с чисто нови тестета.

Истинските карти бяха скъпо нещо. Тези от 52 броя струваха цели 2 лева и 80 стотинки.

С карти се играеше още на „война”, „магаре”, „сантасе”.

Детските отбори тренираха с „ЧЕРЕН ПЕТЪР”.

След определена възраст тази игра се смяташе за срамна.

Вариант на картите бяха КАЛИМАНДИТЕ. Тогава повечето цигарени кутии бяха с почти квадратен капак. Откъснатият капак всъщност беше калимандата.

Играта беше елементарна – нещо като „войната” с обикновени карти, важното беше обаче не кой ще победи, колкото кой има някоя „мъчна” калиманда..

„Мъчна” означаваше рядка.

В онези времена имаше три-четири вида цигари в кутия: „Слънце”, „Родопи”,„Златна арда”…От време на време изравяхме кутии отпреди десетина години като „Двете септември” или отпреди 20 като „Томасян”

За калиманди от вносни цигари просто не можехме и да мечтаем. Някои обикаляха около „Тримонциум”, ровеха в кофите около хотела – това беше единственото  място, където имаше шанс да се открие нещо мъчно.

Един щастието ми се усмихна и открих празен пакет с нарисувана камила. Дълго го пазех и вдишвах вносния аромат, но опаковката беше прекалено мека за стане на калиманда.

Без никаква инвестиция можеше да се играе и „ДАМА”. Трябваше само да се начертаят квадратите – с тебешир, керемида или да се издълбаят с пръчка в пръстта, да се съберат различни по цвят камъчета и готово.

Повечето деца имаха ДОМИНО – подарък за някой празник, но тази игра не беше много популярна, липсваше й емоция.

Тук някой от друг град ще каже – ами то и в нашия град игрите бяха същите.

Само че още не сме стигнали до таблата.

Поне в нашата махала втората дума, която научавахме, след „мама”, беше „дюшеш”.

 Този текст е част от проекта НЕПОЗНАТИЯТ ПЛОВДИВ - ТРЕТИ СЕЗОН. Той е част от културния календар на ОБЩИНА пЛОВДИВ и се реализира с нейна помощ.

 

 

 




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 3819050
Постинги: 264
Коментари: 1299
Гласове: 885
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031