Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05 07:58 - КАКВО НИ РАЗКАЗВАТ ПЛОВДИВСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ?
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 363 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 06.07 10:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 В поредното предаване от рубриката "Непознатият Пловдив" говорихме за пловдивските паметници– и каква история на града може да се разкаже на тази база.

Като се изключи фигурата на Мильо, май нямаме друг "герой", който да е стопроцентов пловдивчанин.

Над града се извисява фигурата на съветския войник Альоша, в  район "Тракия" размахва меч кан Крум, който по-скоро е разрушител, отколкото строител на града, Филип Македонски пък не се знае дали изобщо е стъпвал в града.

Йосиф Шнитер и Люсиен Шевалас имат принос за града, но не са пловдивчани...

Да се върнем назад в историята. 

Може би първият паметник след Освобождението е този на Руските освободители на Бунарджика, сравнително скромен, но и до днес събира пловдивчани на 3 март.

Първият герой, който пловдивчани решават, че трябва да се увековечи, е Гюро Михайлов. Времето има нужда от нови герой – верни и саможертвени. Инициативен комитет събира дълги години пари, паметникът е тържествено осветен – и от поп, и от ходжа, но ще минат години и ще започнат неговите митарства – в зависимост от политическата конюктура.

Издигнат е скромен паметник на Левски, дълги години се умува как да изглежда един паметник на Съединението, но се стига единствено до бетонен постамент на Четвъртък пазара.

След 9 септември 1944 година започва масовото увековечаване паметта на новите герои – основно партизани.

Появява се идеята за внушителен паметник на Сталин на Бунарджика, но след смъртта на бащицата идеята се променя – така се стига до Альоша – доминираща фигура и до днес.

На Червения площад се появява паметника на Петър Ченгелов. 

В чест на 30 годишнината от т.н. Деветосептемврийска революция се открива Братската могила. На известния скулптор Атанас Далчев е възложено да "разкаже" българската история във фигури. Не след дълго Далчев емигрира и името му е заличено.

Пред 7-8 години Здравко Димитров, сега областен управител, задвижи идеята да се отвори отново Братската могила, като се предложи нов "прочит" на историята. Оказа се, че самият Далчев е оставил записки с такава идея – да се разместят фигурите и да се натоварят с ново съдържание. Идеята обаче беше зарязана, тъй като не бе постигнат "политически консенсус". Един ясен пример как борбата за историята някои смятат, че е борба за бъдещето.

В чест на 100 годишнината от рождението на Ленин градът се сдоби с паметник на още една личност, която вероятно не е и чувала, че има град Пловдив. Фигурата изобразяваше вожда на пролетарската революция в онзи запечатан на снимка момент, когато присъства на някакъв болшевишки конгрес и се надига от стола, за да поиска думата. Остроумни пловдивчани обаче тълкуваха ситуацията по друг начин – Ленин бил седял на тоалетната чиния и протягал ръка, за да поиска хартия..

100 годишнината от Съединението бе ознаменувана с откриването на така чакания паметник на Съединението – дело на Величко Минеков. Една от малкото творби, които имат отношение към изкуството. За съжаление цената бе твърде висока –унищожен бе един от най-старите европейски пазари – Четвъртъка.

В началото на улица "Лиляна Димитрова" се издигна фигурата на героинята от гранит. И т.н.

След промяната от 1989 година повечето паметници и паметни плочи от този период бяха премахнати.

Върналият се от САЩ хирург д-р Георги Лазаров даде средствата за най-спорния "паметник" – този на Мильо. Благодарение на него беше увековечена паметта за Сашо Сладура, за убитите католически свещеници и др. 

По времето на Славчо Атанасов се появи грандиозната фигура на    Кан Крум. С неоценимата помощ на Георги Гергов и Божидар Димитров. 

По план следваше княз Александър Батемберг, а на Джендема трябваше да се издигне фигурата на Симеон Велики. За добро или за лошо – това не се случи.

Макар и не особено величествени се появиха паметниците на Шнитер, Шевалас, издигната бе Колона на Независимостта, фигурата на Филип Македонски предизвика национален дебат, по този повод пловдивчани бяха наречени даже "комплексирани провинциалисти". А фигурата бе наречена от народа "келнера".

Пред        Мъжката гимназия бяха издигнати фигурите на светите братя Кирил и Методий, които впрочем държат някакъв свитък с кирилски букви, които са създадени след тяхната смърт. 

Много добри идеи от последните десетилетия не доведоха до нищо – директорката на НБ "Иван Вазов" дълги години се бори за Мемориал на духовността. Група пловдивчани прогласиха идеята за паметник на Кудоглу, но някакви неясни схеми провалиха иначе добрата идея. 

През 2008 година Пловдивската телевизия инициира допитване от какъв паметник градът има нужда.

Ето някои от предложенията:

1.   Паметник на будителите / Мемориал на духовността

2.   Алея на възрожденците

3.   Паметник на Йосиф Шнитер

4.   На Цариградски, Бачо Анго и бай Иван Карачомака – като пловдивски чешити.

5.   На Златю Бояджиев

6.   На Начо Културата

7.   На Гаврил Кръстевич

8.   На незнайния воин

9.   На Свети Ерм

10.               На архитект Чинков

11.               На Димитър Кудоглу

12.               На Брис Христов

13.               На Вазов и Величков

14.               На Митрополит Кирил...

Десет години по-късно някои от тези идеи вече са реализирани – на Борис Христов и на Йосиф Шнитер.

Миналата година се появи предложение за паметен знак в чест на Никола Петков, но се оказа, че в общинския съвет не наели кой е той.

Многократно зрителите на ПОТВ за подкрепяли идеята за паметник на Св.Апостол Ерм – покровителят на града.

При последното ни допитване зрителите най-много споменаваха името на Йордан Ковачев.

Кой е той?

Този забравен пловдивчанин е: юрист – защитник на всякакви бедни и онеправдани, та даже и на Никола Петков, журналист, писател, драматург, преводач, есперантист, председател на Съюза на писателите от провинцията, почетен член на Международния съюз на писателите – да не преразказвам онова.  Той е от онези личности, които наричат "ренесансови". Вечно бърза, не обича да се спира на улицата с познати, за да не си губи времето.

Гледа да не се среща с архитект Чинков, с когото са съседи, не защото не се обичат, а тъкмо напротив  - не са могли да се наприказват. Очевидно са били от една кръвна група: търсещи, съмняващи се, неподвластни на манипулациите на официалната пропаганда.

Синът му Методи ни го "нарисува" преди години така: "Той обичаше хората, вярваше, че може да бъдат братя".

Пловдивският адвокат приема философията на Толстой заради нейния хуманизъм, не приема насилието, бори се срещу смъртното наказание, защитава евреите, винаги е на страната на бедните.

В онези далечни времена, когато не е имало класации за свобода на словото, той държи реч пред паметника на Алеко Константинов в Пазарджик и казва в очите на тогавашния министър на вътрешните работи, че при днешната цензура "Бай Ганю" нямаше да бъде издаден.

Популярността му расте. През 1938 година злополучно решава да се кандидатура за депутат, властта е уплашена от неговата популярност и намира повод да го интернира в Несебър. 

Когато се разбира, че българските евреи може да бъдат екстрадирани, цяла нощ не спи и мисли какво трябва да се направи. 

Преди това още написва разказа "Кал", чийто герой разказва как се отърсва от расовата омраза. Вероятно Йордан Ковачев описва своя живот.

Превежда труд от Хенри Джордж, който според  Айнщайн е "най-големият познавач на бедността".

Изглежда е изпреварил времето си.

Естествено, мрази фашизма. След преврата през 1944 година един от известните пловдивски комунисти казва "Йордан не беше комунист, но беше прекрасен антифашист".

Антифашизмът му обаче не го спасява от репресиите на "антифашистката" власт. Не му прощават, че се наема да защитава Никола Петков. Не само той, всичките адвокати на земеделския лидер са жестоко преследвани.

Впрочем, и днес в България е пълно с хора, които смятат, че адвокатската защита означава солидарност с обвинения и е укорима. В онези времена обаче резултатът е не само укор, но и трикратно изпращане в концлагери.

Човекът, проповядващ ненасилие и хуманизъм, попада в истински ад. Но изглежда, че човеколюбието, което той излъчва, озарява и лагерниците около него. Те изпълняват нормата му, пренасят го на ръце, когато не е могъл да се движи.

Днес има хора, които се опитват да оневинят извършваното в лагерите. Там събирали хулиганите. Но достатъчно е да си представим как Йордан Ковачев – лишен от правото да получава колети, превърнал се в жив скелет, е ровил в боклуците за да намери нещо за храна...

Когато се връща от първия лагер, близките му не могат да го познаят. Жена му припада, като го вижда. Едни казват, че приличал на просяк, други – на Махатма Ганди.

Йордан Ковачев се е раздавал винаги, когато е имал възможност. Помагал е на всякакви хора – безкористно. Може би затова, когато пък той и семейството му имат нужда от помощ, се намират добри хора. Някои даже пишат стихове в подкрепа, изпращат ги тайно. Методи Ковачев ги издаде малко преди смъртта си.

Последният арест е след като пловдивският детски поет Йордан Русков написва през 1956-а стихотворението "Зов за свобода", успява да тиражира 200 бройки и заминава за София, където ги пуска в кутиите на софийски писатели. 

Започва усилено разследване. Няколко са заподозрените, но сред тях е не Йордан Русков, а Йордан Ковачев.

Има още един момент, който е много важен – въпреки страха, който е завладял България, се намират хора, които се опитват да го защитят. Сред тях са поетът Христо Радевски, 8 академици  и други български учени. Е, Сталин вече е мъртъв и не е толкова страшно  да защитаваш "враг на народа".  

Радевски описва ареста на Ковачев като "престараване", което би могло да има негативен резултат върху някои "колебливи" писатели.

Името на Ковачев става "известно" далеч извън България – както малко по-късно ще стане известно името на друг пловдивчанин – архитект Чинков.

Английски депутати излизат с призив за освобождаването му.

Интересно е, че Ковачев получава защита и от Съветския съюз. Авторитетното списание "Новый мир" редактирано от Константин Симонов, го споменава неслучайно. 

На световно честване 130-тата годишнина от рождението на Лев Толстой в Ясна поляна, излиза някакъв западен толстоист и публично заявява, че най-големият познавач на философията на големия руски писател извън СССР, се нарича Йордан Ковачев. И добавя: "Той вероятно е тук, в залата".

Ораторът много добре знае, че Ковачев е в български концлагер.

Скоро след това го освобождават и даже го пращат на 132-та годишнина от рождението на Толстой. 

Последните години превежда руски и френски поети. Преводите могат да се прочетат днес, но кой ли се интересува от Тютчев и Брюсов, примерно.

Погребението е през февруари 1966-а. Изпращат го – според Тодор  Тодоров – над 400 души. Пловдивски интелектуалци и селяни. Погребението си е жив протест срещу системата.

Реч държи Борис Хаджиниколов, който уж чете от лист подготвена реч. В нея се казва, че всяка власт преследва нестандартните личности и други смели думи.

На другия ден ораторът е привикан на разпит. На въпроса какво е говорил, той изважда листа и го подава – там всичко е написано по друг начин. А никой не се сетил, че погребението трябва да се документира.

Скоро след като почива, на сина му се обажда един от лагерните лекари, които са "лекували" баща му, и пита: "Колко години живя баща ти след лагера?"

"Пет" – отговаря Методи.

"Брей, много бе" – не крие учудването си лечителят.

Йордан Русков, му посвещава стихотворението "Тракийския орел", което завършва така "Пловдив ще те помни – премъдър и голям".

Един друг приятел на Йордан Ковачев пък пише след години, че ако в онези времена се е бил появил Диоген, който да търси Човек, той би открил Йордан Ковачев.

За добро или за лошо диогеновци днес няма. А то какво ли и ще намерят...

Та ето как изплува отново името на Йордан Ковачев.

Дали един ден ще има паметник?

Едва ли. Със сигурност хората, които управляват днес града, не са и чували за него. А и идеите за любов и братство не са актуални. 

Днес на пазара на идеи омразата върви много по-добре...Освен това на мода са инсталациите...

Тази публикация е част от проекта ТВ фестивал "Непознатият Пловдив" – втори сезон, който се реализира от Сдружение "Медии с човешко лице" – съвместно с ПОТВ. Част от информацията за тази публикация идва от зрители-пловдивчани, които се обаждат в ефира на телевизията – предаването може да се гледа в youtube.com на канала potv trakia.

За още идеи за ТВ фестивала "Непознатият Пловдив" – втори сезон може да пишете под този материал или на пощата ни potv@abv.bg. Очакваме ви и на телефоните ни – 032 640 366 в часовете на Обществена приемна на ПОТВ 032 640 419 и 0888 624515.

 

 

 



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 3541101
Постинги: 248
Коментари: 1294
Гласове: 812
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031