Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2018 08:52 - ПО "ПЕРУЩИЦА" ЕДНО ВРЕМЕ - С БАЙ ДИМИТЪР ДЕСПОТОВ
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 1263 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Целият запис на:
https://www.youtube.com/watch?v=1urzVY41szg

Димитър Деспотов живее в Мараша от 1931 година – направете сметка за колко години става дума и от кое време има спомени.  Оказа се, че че той има удивителна памет, който за един час успя да възкреси живота и хората по цялата тогавашна улица „Перущица” отпреди 70-80 години.

Бай Димитър първо дойде с четирите предишни тома на „Запомнете Пловдив” и с лист, на който беше си записал допуснати грешки, корекции, допълнения. Е, няма как да съм знаел всичко за Елза Карич, примерно, жената на аптекаря Карич от придворната аптека „Калмар”, а тя е била кръстница на майката на бай Димитър, доколкото разбрах. А малкият Мильо – още като „кротко дете”,  е идвал на гости у семейство Деспотови с леля си...

Едва ли ще мога в този живот да се върна към вече написаните истории и да добавя наученото  след това, затова си позволявам да преразкажа поне едно епизодче – допълнение към историята на Тримона и „момичетата”, които се въртяха там. В началото на 60-те години целият град знаеше имената им. Някои ги имаха за проститутки, други ги наричаха щадящо „тримонаджийки”, а самите момичета твърдяха, че целта им не е била да изкарат някой долар, а да си намерят чужденец, който да ги изведе от България.

В онова социалистическо време не бяха малко тези, които бяха готови на всичко, само и само да напуснат прекрасния живот в родината си. Бракът с чужденец беше една от малкото възможности за легално бягство.

Та на едно от тези момичета, да го наречем Ели, късметът се усмихнал. Запознала се с някакъв англичанин, който я харесал толкова, може би се е бил и влюбил, че й предложил брак. Само че от Милицията първо отказали да пуснат „тримонаджийката” ей-така. Без да знаят, че англичанинът бил  висш чиновник в ООН и сигурно много добре знаел какво пише в разните харти за правата на човека. Отишъл чужденецът направо при полковник Станоев, който в онези времена май беше заместник-началник на онова учреждение, което днес наричаме ОД на МВР, и вместо да мънка и да се моли тропнал по масата и казал, че дава срок на органите не повече от 24 часа да решат проблема. Иначе щял да го отнесе до ООН.

Представям си каква паника е настанала, колко разговора с началниците в София са били проведени. Та в крайна сметка пуснали Ели и тя заминала за свободния свят.

След време се върнала за малко, карала гордо Форд Капри и гледала пренебрежително милиционерите, които доскоро се разпореждали с живота й.

Може би тогава много пловдивчани са си мислели, че ако минеш Желязната завеса и от другата страна задължително ще те чака един западняк, който ще ти подаде ключовете от Капри-то.

Форд Капри, между другото, беше емблематична за времето кола. Първата мадама с такава кола в София беше пощурила столицата. Познавах я, казваше се Криса и беше дошла от Канада да учи в България. След това замина за Ирландия, за да пренася оръжие за бунтовниците...

В историята с Ели пропуснах един детайл. Чиновникът бил женен с три деца, след това се развел. Питали го защо си разваля семейството заради едно непознато момиче от България и то със съмнително минало?  А той бил казал: „Знаете ли какво е да спиш със змия в леглото?”.

Хубаво е всяка жена да си помисли дали не се държи като усойница, примерно, в леглото, защото не се знае какво ще донесе мъжът й, връщайки се от далечна командировка.

Връщаме се към улица Перущица. Днес е част от бул. „Шести  септември”. Някъде към 1970 година в справочниците е описана така: „Започва от бул. Руски и на запад минала край пл.Кочо Честименски, пресича бул. Йорданка Николова, бул.Яко Доросиев, ул.Дарвин и ул.Тургенев, стига до парк Отдих и култура. Минава през квартал Христо Г.Данов /предишен Мараша/, Кочо Честименски, Първи май, Комсомол и Стадиона.”

Ето, разбрахме, че Мараша се е казвал и квартал „Христо Г. Данов”. Какво е станало с останалите имена? Бул.”Руски” пак си е „Руски”, „Кочо Честименски” също запазва името си, но бул.”Йорданка Николова” /преди това Тутракан/ е вече бул.”Васил Априлов”. Бул.”Яко Доросиев” е бул.”Копривщица”. Улиците „Дарвин” и „Тургенев” мисля, че също пазят имената си. Квартали „Първи май” и „Комсомол”, естествено, няма как да има. Името „Перущица” пък е прехвърлено на друга улица след 1989-а година.

А откъде идва името „Перущица?” Може би там са живели някога преселници от онова село, което остава в историята с жестокото клане по време на Априлското въстание?  Църквата „Св.Харалампи”, която е по-стара от по-голямата и по-прочута марашлийска църква „Св.Георги”,  е известна с това, че там са ходели да се черкуват перущенци, които се идвали в Пловдив.

Прабабата на бай Димитър Анка е от Перущица, преживяла е погрома от времето на Априлското въстание, видяла е с очите си трагедията с Кочо Честименски и неговите деца.

Турците са знаели за готвеното въстание, според семейното предание Ахмед Ага Тъмръшлията е отишъл при бащата на Анка и казал: „Слави, знаем, че готвите дунанма, ама няма да успеете...”

След разгрома много перущенци са отведени в Устина и затворени в една плевня. Турците са се канели да изгорят плевнята – заедно със затворените хора, но през нощта българите успяват да избягат.

Анка – тогава е на около 16 години, тръгва с две деца за Пловдив – за да търси спасение. По пътя видяла едно изоставено дете, взела и него. И така – с три деца вървяла с надежда в сърцето към тепетата на големия град, който бил сравнително мирен. Някъде между Златитрап и Брестовица срещу тях се задал турски ескадрон. Спрели при жената и децата и ги заразпитвали какво става в Перущица. След което...След което, ще си помислите, заклали децата. Не, командирът на ескадрона наредил на трима войници да качат по едно дете на конете си и да тръгнат към Пловдив. След тях вървяла Анка. Затворили ги за няколко дена, след което ги отвели в метоха на църквата „Св.Харалампи”. Вероятно там са намерили спасение и други перущенлии.

Ясно е, че този епизод на турско милосърдие не може да измие реките от кръв, но нека да знаем, че е имало и такива турци, като командира на ескадрона. Само че те не се вписват в официалния  прочит на историята, който е по-лесен за запомняне. И по-удобен за самочувствието ни.

И още един епизод от живота на улицата, който е поучителен за това как едно и също събитие може да изглежда по различен начин – в зависимост от това кой пише историята.

На ъгъла на „Перущица” със „Захари Стоянов” бил чифликът на Бочеви. Една сутрин на 1943-а бай Димитър – тогава ученик, минава и вижда как оттам изнасят труп. Какво се оказва.

Георги Бочев, собственик на чифлика, чува през нощта подозрителен шум. Взема пушката и отива до провери. Вижда на двора или в една от бараките непознат мъж, взема го за крадец и стреля. Мъжът пада убит.

В онези времена частната собственост е била обявена за неприкосновена и убиецът е оправдан.

Минават години, убийството е забравено. През 1948 Георги Бочев е арестуван. Той вече не е богат и уважаван човек, частната собственост вече не е неприкосновена, а мъжът, който бил застрелял 5 години преди това, се оказало, че бил нелегален комунист. И убийството било окачествено като политическо.

Следва нов процес, оправдателната присъда е била отменена, а новата била 20 години. От които Георги излежала 10, след което бил помилван за „добро поведение”.

Тази история или поне първата й част удивително напомня за едно друго убийство от началото на 2018. Става дума за нашумелия случай, наречен от медиите „Доктора срещу Плъха”.  Пловдивски лекар чува през нощта шум, открива в двора някакъв човек и го застрелва. Има само една подробност – че Доктора или хора около него организираха една защитна кампания, пълна с евтини лъжи. И с помощта на медиите лъжите и възбудената расова омраза успяха да изкарат стотици пловдивчани на протест. В защита на неприкосновената частна собственост и срещу циганската престъпност.

Не знам какъв изход ще намери съда от ситуацията, но поне няма опасност след 5 години един циганин да бъде обявен за политическа жертва. Поне засега.

Току-що отново прослушах записа на бай Димитър – той разказва за улицата къща по къща и почти човек по човек. Първо „минава” по северната страна, после се връща по южната.
Предполагам, че единици са тези, на които имената все още говорят нещо. Затова реших записът да го кача в интернет, а сега да изброя само някои от споменатите хора и истории.

Първото нещо, което прави впечатление, е какви хора работят по тази улица – коларо-железари, сарачи, налбанти, зеленчукопроизводители, цветари, кравари, свинари, търговци, каруцари, фурнаджии, млекари, касапи, бакали...

Има, разбира се, и хора, които не упражняват физически труд – учители, лекари, даже професори. Единици обаче са чиновниците, работещите на бюро. Повод за размисъл.

В началото на ъгъла с Руски е прочутата сладкарница  „Китка”. С най-хубавата боза.

После идва месарницата на бай Ашер, кръчмата с петел над вратата, фурната на бай Борис, лимонаджията бай Лазар.

След това е къщата на бай Борис Ахчийски, споменахме го, който е известен с добрия си апетит и може да изяде цял гювеч на едно ядене. Неговият син е един от първите български аниматори, работил за „Лека нощ, деца”.

В къщата на Налбантови расте красавицата Йона Караиванова, известна актриса, първа жена на художника Кольо Витковски.

Много са зеленчуковите градини между къщите и по-нататък – на Митьо Консула, на Мирчо и Томо, на Комбитата, на Бочеви...             

Бай Слави обаче гледа не зеленчуци, а цветя, до него живее баба Нена лечителката. Търсят я от близо и далеч.  

Кольо Гъската пък се занимава с гъски, мисирки, гълъби.                                                        

Прескочихме къщата на братя Адут – те имат магазин за чорапи на Главната, след 48-а заминават за Израел.

Костадин Фиданов пък е сервитьор в Молле, баща му е пазач на водоема на Бунарджика, а неговият син  Цецо можем да обявим за кръстник на Альоша. Историята, която разказа  бай Димитър, съм я чул и от други места, така че е с висока степен на достоверност.

Някъде към 1950-а година група младежи се качили на върха на Бунарджика и видели, че там разтоварват строителни материали. Попитали какво ще се строи, отговорът бил,  че ще се вдига паметник на съветски войник. И тогава Цецо измърморил, че ще имаме паметник на „Альошката”. Едно е да кажеш „Альоша” след години, друго е било през 50-та да кажеш „АльошКа” – добавяйки пренебрежителното „К” към името.

Чул някакъв информатор как младежите се подигравали с бъдещия паметник,  решил, че това е атака срещу „дружбата от векове за векове” и младежите били привикани, където трябва...

Дълго време името Альоша било забранено. Но пловдивчани си говорили, че „Альошката всичко ще знае, всичко ще вижда”.

Чак след време някой измисли версията с Алексей Скуратов и разните митологии.

Сетих се още неща за паметник, може би след малко ще продължим по темата...

Продължаваме по Перущица – идва къщата на известния вратар Васо Манафа, който обаче става наркоман и умира в лудница.   Пропуснахме къщата на Ончо Ованесян – известен боксьор.   

Отвъд линията са предимно градини , имало и гробища. Гробищата отдавна ги няма, сега там е Спортното училище. Да припомним, че там са ставали масовите разстрели и погребения веднага след 9 септември 1944 година.             

При стария ресторант „Ловен парк” има учебно стрелбище – тук могат да се видят известни пловдивски авджии като бай Пачо от Кършияка и бай Пенчо, който държи кръчмата „Перущица”.

Прескачаме – припомням – много къщи и имена.

В пресечката с Милин Камък е училище „Петър Берон” , към него се открива детска градина, на откриването идва царица Йоана, говори се, че тя осигурила парите за градината.

Между „Перущица” и сегашната „Данаил Николаев” е имението на Борис Бесарабов. Срещу него има склад за дървен материал. Там някъде са минали детските години на известния пловдивски поет и драматург Иван Теофилов.  Още от малък организира децата от махалата и правят по дворовете истински театрални представления. Въпреки таланта си, той не завършва гимназия. Защо?

Учителка по математика му е госпожица Стоицова. Георги уж решава прилежно задачите, но когато предава тетрадката си на учителката, тя открива написани не числа и формули, а ...стихове.

И тук няма как да не сетим за ученика Еманюел Макрон и учителката му Бриджит. 

Въпреки че няма диплома за средно образование, Иван Теофилов е приет в Театралната академия.

Завършва и не след  дълго му е поставена специална задача.

По това време Радой Ралин написва някаква пиеса за Бургаския театър, в която се представя в неблагоприятна светлина номенклатурата.

На младия Иван Теофилов Партията поставя задачата да напише нещо като контрапиеса. Изпратен   е в Родопите, три месеца проучва живота на миньорите, но това, което написва, също е критично. Пиесата веднага е свалена, авторът е арестуван, макар и за малко, и му е забранено да напуска страната.

Негова куклена постановка печели голяма награда на някакъв фестивал в Букурещ, но съмнителният автор не е пуснат даже в Румъния да си получи наградата.  

Бай Димитър си спомня и за проф. Миленков, който свири на акордеон, бай Кочо Фризьора е и фризьор, и китарист, известни са трима братя, които като тръгват вечер за Главната, вървят и пеят. Хората отварят прозорците и ги слушат.

В двора на Еврейското училище издигат спортна зала, в която се играят боксови срещи, но има и забави. И до днес много стари пловдивчани си спомнят и за сърдечните трепети около залата Макаби-то.    

Още много имена и истории разказа бай Димитър, няма как човек да не се запита как така е запомнил всичко и всички - в продължение на няколко километра. Или просто тогава такъв е бил животът – пловдивчани са се взирали не в компютъра и телевизора, а в хората около себе си.

А сега някой от нас да се опита да разкаже за своите съседи – дали ще стигне до края на коридора в блока, където живее?

Димитър Деспотов най-малко разказа за себе си. Спомена, че е бил филателист и акордеонист. Разбрах, че дълги години е бил началник на цеха за бонбони в Захарната фабрика. Или комбинат „Васил Коларов” в онези години.

Попитах го той ли е правил прочутите бонбони „Тримонциум”?

„Заедно с бай Кольо” – отговори скромно бай Димитър.

И добави – нека да си спомним забравени имена, гордост на пловдивската бонбонена промишленост: „Бачково”, „Пловдив”, „Белмекен”, „Аида”, „Гергана/с портокалови кори” / „Първенец”...                                                                                                                                           

 

 ИЗ "ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ" - ПЕТА ЧАСТ

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 5227813
Постинги: 456
Коментари: 1331
Гласове: 1117
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031