Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06 15:47 - СПОМЕНИ ЗА БЕНЗИН, НАФТА, ГАЗ И Т.Н.
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 525 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Защо трябваше да се надяваме 30 години, че времената, когато Тодор Живков трябваше да ходи до Москва, за да договаря горива и суровини за енергетиката, са отминали безвъзвратно? Отново е същото, само целувките между първите ни партийни и държавни ръководители не са толкова взаимни.

Сигурно е, че имаме всичко, но не и нефт, газ и банани. Но не съм чул президент и премиер да ходят до Еквадор за банани.

Впрочем, някой знае ли откъде сме купували бензин преди  1944-а година? Все пак и тогава е имало транспорт?

Но да зарежем политиката и да си представим, че сме имали кола в Пловдив 39-а година, примерно.

Зареждането с бензин е ставало на няколко места.

В края на "Отец Паисий" при бай Георги Денонощното. Името му говори ясно за работното му време. Там си е живял човекът и не се е сърдил, ако някой закъснял пътник го събуди.

"Бензиностанцията" е била една помпа с два стъклени цилиндъра.

На "Отец Паисии" на пресечката към Света Марина е помпата пък на бай Илия Пулев. На Джумаята при фотото – на Петър и Павел.

В сградата на днешния Куклен театър бензин и масла в тенекии продава "Големият бай Гарабед".

Днес някой да знае името на някой продавач на бензиностанция?

Малко по-късно човек може да зареди и в един двор на "Рузвелт" – зад днешното кино "Космос".

Спомените за онези първи бензиностанции дължим на дядо Владо Тодоров, който е от стара шофьорска фамилия и самият той шофьор. Включително международен.

Идва времето, когато всичко става държавно, "Петрол" държи всички бензиностанции – стари и нови, и в тях няма място за бай Георги Денонощното, примерно. Има ред, има работно време. Бензинът вече го договаря Тодор Живков. Някои разправят, че сме гледали нещо и да препродадем – срещу долари.

Някъде в началото на 50-те години турско семейство минава с кола през Пловдив точно на 9  септември. Търси къде да зареди – напразно, всичко почива за празника. Хората не могат да повярват, че в един такъв голям град всичко почива. Спрели някъде край Аджисана, потърсили помощ от местното турскоговорящо население, но всички вдигали рамене.

Повикали бай Иван Карачомака, който живеел наблизо, но и човекът, който можел да реши всеки световен проблем, се оказал безсилен да намери 10 литра бензин в празничен ден. Карачомака завел турците у бай Таньо – бащата на Владо и на Тошо Африката. Тръгнали по махалата и събрали по литър-два, помогнали.

След време получили благодарствено писмо и армаган – шарени чехли.

Бате Емо от Кършияка, който също е помагал на много турци, минаващи през България – да заредят, да сменят гума или просто с вода, твърди, че всички до един след време са му изпращали писма с благодарности. Аз не повярвах, наложи се бате Емо да ми изпрати писмата, които пази. Поомачкани, пожълтели – свидетелства за едновремешна човещина.

Дядо Владо до ден днешен пък пази визитката на турчина, закъсал без бензин. Човекът сигурно е поканил тези, които са му помогнали, да му дойдат на гости.

Късно е вече за гости- Дядо Владо е на 86, турчинът едва ли е жив.

Но Владо не хвърля визитката. Иска да ми я донесе, аз да я пазя. И вероятно да я предам на някой който ще я пази. Защо ли?

Една нищо и никаква визитка, но в нея се преплитат толкова истории и съдби...

Но преди 9 септември да стане национален празник, идва времето на едно забравен днес чудо на техниката – газгенератора. По време на войната бензинът е кът и се измислят алтернативни горива. Газгенераторът задвижва колите с...дърва.

Става дума за нещо като варел, в него се извършва непълно горене на парчета дърво, отделя се газ, който задвижва мотора.

Сетих се, че когато бяха на 2-3 години и едно по-голямо момче ме заведе в някакъв двор зад Католишката църква и там имаше нарязани дървени парчета – с повече фантазия ставаха за играчки. Онзи ден разбрах, че там е имало гараж за камиони – явно някои от тях са били с газгенератори.

Газгенератори се правят в Германия, но и тук има майстори.

Колите стават все повече, "Петрол" строи нови бензиностанции. Те и до днес са ориентири. Питаш някого къде живее, а той отговаря: "В блока срещу бензиностанцията на Гробищата". И всичко е ясно.

Най-голямата бензиностанция обаче няма адрес. Тя може да бъде навсякъде. Става дума за шофьорите, които продават на черно бензин. Обикновено надписват курсове и трябва да се оттърват от излишните литри. Ако няма на кого да ги продадат за жълти стотинки, изливат горивото край пътя или в реката.

И аз веднъж купих на черно нафта от един старшина, но да не навлизаме в подробности. В онези времена толкова се крадеше от държавното, че се наложи държавният бензин да се боядисва. Спират те, бъркат в резервоара и ако открият там нещо по-розово, доколкото си спомням, ела че ми трябваш. Само че българският технически гений измисли филтри и кражбите продължиха.

Какво ли не се измисляше, за да се икономиса някоя стотинка. Но дълго време никой не успя да кара с ...вода.

Един тарикат - арменец от Асеновград, произвеждал игли, имал Балканче. Спрял един ден на оживено място, опитвал се да запали, моторчето ръмжало, но не палело. Събрали се зяпачи, започнали да дават акъл –очевидно горивото било свършило.

Тогава арменецът налял вода от близката чешма и я пресипал в резервоара. И Балканчето веднага запалило.

Слухът, че един арменец карал с вода, се разнесъл далеч извън Асеновград. Службите се разтревожили. Ами ако човекът е направил световно откритие и утре избяга в чужбина?

Действали превантивно и го арестували. Човекът твърдял, че няма световно откритие, та вероятно са го пошамаросали. Наложило се да си докара моторчето и да издаде тайната. А тя била много проста. Човекът бил разделил  резервоара на две половини – за бензин и за вода. Отворът също бил разделен и внимателно изливал водата където трябва. А половината за бензина си била пълна.

Човекът просто си правил густото...

През 80-те години имаше един професор Найденов, който палеше вода. Слагаше едно вълшебно хапче и твърдеше, че така се получава истински гориво. Освен това беше разкрил формулата на Кока колата, беше измислил лекарство срещу рак и какво ли още не. Само че него не го бяха извикали в милицията, а при Тодор Живков. И професорът така беше омаял Първия, че беше получил милиони за своята лаборатория.

Познавах го и трябва да ви кажа, че беше много убедителен.

Дойде 10 ноември, веднага му спряха парите и нищо повече не се чу за вълшебното хапче.

Но да се върнем в тодорживковото време. Ако нещо трябва да се запомни от онези времена, това са опашките. Днешното поколение, което е чуло от баба си или от дядо си колко хубав е бил животът тогава, едва ли може да си представи, че се е случвало – особено преди празници, да се чака с часове. Особено за газ.

Газовите уредби навлязоха в живота ни някъде в края на 70-те години. Първо можеха да се купят от Кореком с валута, след това и от Сопотския завод, където е била и първата газстанция в региона. Опашката се виела покрай дерето – километри.

В онези времена бензинът струваше 20-30 стотинки, представяте ли си колко е струвал пропан-бутанът, за да жертва човек цял ден за едно зареждане. И да икономиса два-три лева.

Първата газстанция в града беше след завод "Родина". Пловдивчани си спомнят още как опашката е започвала от Салаша на Адата – да кажем от "Била" на брега на Марица, стигала е до Панаирния мост, на моста не е могло да се чака, но на порции опашката се е пренасяла отсреща, минавала е край Панаира, правила е някакви завои и е стигала до целта – чак на другия ден.

Семействата дежурят в колите по график – и през деня, и през нощта. Работници от "Родина" вършат услуги на приятели – вероятно срещу почерпка или жълти стотинки – излизат от време на време от завода за да "побутнат" някоя чакаща кола още няколко метра към целта. Ех, прекрасен живот.

Всъщност има и втора опашка – за битови бутилки, тя е по-малка. И тогава доста хора се изтарикатяват – пълнят битови бутилки на малката опашка. Но как да стане претакането? Малката бутилка се слага във вана с топла вода и се свързва с голямата. И в резултат на физическите закони се осъществява трансферът.

Колко технически открития загинаха заедно със социализма...

С газов котлон човек можеше да си намали и сметката за ток. Но нямаше газови бутилки. И хората ходеха чак до ГДР. На не знам си коя гара от вагоните се изсипват тълпи българи и хукват към магазина за бутилки. И веднага обратно – с по четири бутилки и четири котлона.

Немците ги гледат и им се радват. "Булгар, булгар?" – питат те. "Булагар, булгар" – отговарят нашите, но не могат да се потупат по гърдите, защото ръцете им са заети.

Следва преминаване през няколко граници, има риск да им бъде прибрана стока, особено от румънците. И започва омилостивяването на митничари и граничари – с бутилки "Радебергер"

Аз пък си купих от Чехословакия газова лампа – не заради икономията, а защото по това време имахме режим на тока – два часа на ток, два часа на свещи. А с лампата животът ни щеше да се промени.

Пренесох стъклената лампа през няколко граници, не я счупих, но не можах да я завия на газовата ми бутилка, която се оказа полска и с обратна резба. Плачеше ми се. Трябваше да обърна резбата – в буквалния смисъл. Но докато намеря майстор на резбита, счупих лампата.

Освен това да ползваш газ трябваше да се кара курс и да получиш свидетелство.

60-те години се появи друго чудо на техниката, работещо с петролни деривати – нафтовата печка. Имаше корекомски, пловдивски, горнооряховски. Снабдяването ставаше основно с връзки. Зареждането с нафта обаче ставаше свободно –е, често пак с чакане. В студа.

Нафтата за печки струваше 8 стотинки и половина литъра. Евтиния.

За да не се чака за една туба –а тя отиваше за няколко дни, се констурираха специални колички, които носеха по няколко туби. Някои използваха шейни.

По кварталите се откриха специални пунктове за нафта, някъде обаче въвеждаха ограничения от две туби. След което тубите се пресипваха във варели и се чакаше отново. Източването от туби ставаше в най-добрия случай с ръчни помпи.

И още петролни проблеми – макар и бензинът да беше евтин, често закъсвахме без гориво. На бензиностанциите не даваха да си сипеш в пластмасова туба, а други в този момент в магазините нямаше. Докато открих на едно новогодишно панаирче в Казанлък метална туба - производство на местния военен завод. А фуния пък си купих от една командировка в Ленинград – такива фунии у нас нямаше, приличаше на западна – оранжева с цедка.

Та представяте ли си какво щастие беше – резервоарът пълен, в тубичката в багажника няколко литъра за всеки случай, нафтовата печка в къщи работи на 6, варелът в избата пълен...

Казаха ми, че някакъв майстор в едно крайпловдивско село започнал да произвежда газгенератори. Случайно ли е това?

Цялото предаване по темата може да се гледа на

https://www.youtube.com/watch?v=Jq3ueS6KFO4

 



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 3260335
Постинги: 227
Коментари: 1290
Гласове: 750
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31