Още веднъж припомняме, че няма в света туристически град, в който, когато попиташ екскурзовода „кои са типичните местни ястия?”, той да вдига рамене. Или да ти препоръчва шопска салата. Та се опитваме да помогнем на тези, които чертаят светлото бъдеще на пловдивския туризъм. Досега идентифицирахме няколко емблематични за близкото минало храни. 1.       Пловдивските гевреци. Свързваме ги на първо място с т.н Арменска фурна на Гюро Михайлов или тогава площад Цар Крум. Било е нормално посетилият Пловдив да си тръгне с огърлица гевреци – за армаган на семейството, да видят какви работи има в Пловдив, а няма в техния град или село. Открихме място, където днес се рекламират „варени гевреци”, но се оказа, че не са същите. Зрители не препоръчаха фурна в Кършияка, ще проверим и споделим. Отделен въпрос е, че днешното поколение е израстнало с чипс в ръка, а не с геврек, и едва ли ще оцени предложението.   2.       Гостите на града са били една атакувана от местните производители таргет-група, както се казва. Днес такова нещо няма. Та срещу гарата е имало транспаранти, приканващи заминаващите да отнесат за спомен от града не магнитчета, примерно, а няколко „путикови кренвирша”. От Братя Матеви не остават по-назад. Те приканват „посетителите на Панаира” на тръгване да си купят една луканка с тяхната марка. Днес луканки и кренвирши под път и над път, туристически бизнес с тях едва ли може да се прави, но е добре да се знае, че местното колбасарство също има някакви традиции. Още в края на 19-и век се рекламират луканки и няколко вида пастърми. Вероятно нямаме традиции в областта на обработените колбаси, но сурово-сушените технологии съществуват от векове. Наш зрител ни разказа как се приготвя Сушен бут по католишки: От бута се изважда ябълковата кост /при коляното/, тъй като там месото може да се развали. После бутът се оставя в солена саламура, която се приготвя при определена рецепта. От време навреме се боде с вилица – докато спре да пуска кръв. След това се окачва и се „ветрее”. Когато процесът завърши, се поставя в тенекия, а тенекията се полага в специално изкопана дупка в килера, където е по-хладно. Става дума за времената, когато нямащи  хладилници. Впрочем, в списъка с предложения си стои Цалапишкият бабек, предложен от Костадин Шанков. 3.       Безспорен пловдивски специалитет е бумбарът. За него има много писано. Споменава се преди повече от 100 години като „бомбар”. За днешното възрастно поколение незабравим е споменът за Бумбарника и бай Кунчо. В това заведение идват заради бумбара хора от цяла България – споменахме, мисля, че миналата седмица ни разказаха за прочутия едно време комедиен актьор Саркис Мухибян, който идвал от София заради бумбара. И хапвал по една тавичка. Идвали са и чужденци – чак в Австралия се е носела славата на бумбара. Днес може да се намери бумбар – едни казват, че не е същият, други го приемат за достоен наследник на бумбара на бай Кунчо. Има още нещо – Бумбарникът носеше комплекс от приятни усещания, беше институция, някаква емблема на града. Днес едва ли някой би имал куража да ни прави „столица на бумбара”. Все повече ни завладява срам от дреболиите. Смятаме, че се „излагаме пред чужденците”. Няма ги вече истинските шкембеджийници. Пача е много трудно да се намери, шарденът е нещо вече забравено, Между другото, ако проследим рекламите на пловдивските заведения от началото на миналия век, ще забележим, че за привличане на клиенти най-много се използва шкембето и пачата. Един спомен: В София през 1968 година имаше Световен фестивал на младежта. По това време шкембето вече беше пренасочено към месокомбинатите за влагане в колбасите и в шкембеджийницитесе предлагаше само пача от свински глави. Беше нещо мазно, но питателно- струваше 15 стотинки. Та заради фестивала и чужденците някой се беше сетил да спре пачата и да я смени със супа топчета. Постна и безвкусна. Та това си е българска традиция – да се срамуваме от чяст от кухнята си, да мислим, че пачата, шкембето и бумбара ни излагат пред чужденците. Да се спомним как преди години изчезна шкембеджийницата на Джумаята и се появи „Пилето”. Така че ястията с дреболии, карантия, субпродукти или както искате ги наречете, си е една пловдивска кулинарна ниша, чието използване обаче иска да преодолеем провинциалните си комплекси. Сигурно на много хора им се иска да станем прочути с виенски кифлички, примерно, ама няма начин. Закъснели сме. 4.       Принцесата. Още преди 15 години доказахме, че тя е измислена в „Тихия кът” по предложение на клиент, поръчал си „кюфте на филия”, и под ръководството на бай Пешо. Принцесата завладя бързо България, крайморските летовници едно време изядоха хиляди принцеси, но под името „страджанки”. Някъде се опитаха да ги нарекат „людмилки”, но последиците бяха плачевни. Днес на много места се правят принцеси, но те се губят сред богатия – да признаем – асортимент закуски. Освен това сегашните принцеси идват като полуфабрикат – готови, намазани с каква да е кайма, замразени. А бай Пешо ги е правил с каймата, приготвена за кебапчета и кюфтета. Стар пловдивчанин сподели как се прави такава кайма: една трета свинско, една трета телешко и една трета шилешко. След което трябва да „втаса”. А колко е времето за втасване – тайна на майстора. Иначе да вадиш някакво пакетче от хладилника и да мажеш на око – срам за майстора. 5.       Жабешките бутчета също беше нещо специфично за пловдивската кухня или за пловдивските кръчми. Малко бяха пловдивските домакини, които постигаха хрупкавата панировка и невероятния вкус, които пълнеха кръчмата на Топалчето. Жабки имаше на много места – Малък Бунарджик, Летвичките, Михалчо, Пловдив. В кръчмата „Пловдив” било прието – спомня си наш зрител, като се оглозга бутчето, костиците да се хвърлят на земята. Лошо възпитание или фирмена атракция? 6.       Почуства се носталгията по постните гювечи. Днес изглежда, че няма никакъв проблем да омешаш разни зеленчуци и да ги опечеш. То продават и готови смески, замразени, така че икономисваме беленето и рязането. Според Георги Григоров обаче добрият гювеч става само от добри съставки. Родно производство. Картофите трябва да са от гарантиран производител, най-често от Родопите, доматите трябва да са пловдивски сорт, чушките – единствено куртовска капия, патладжанът – също пловдивски…И т.н. И тогава полученото спокойно може да се нарече Пловдивски гювеч. От полски картофи и марокански пиперки става нещо друго Само дето тази турска дума „гювеч” ще подразни много хора. Дали да не го наречем Plovdiv Vegetables Asorti? Очаквайте продължение…              

Една сутрин /раничко/ при шефа на геврекчийницата се появил един мъж, който пожелал да изкупи цялото дневно производство на гевреци. Шефът първоначално се заинатил с мотива,че хората закусват с гевреците, отивайки на работс и ще останат излъгани, но човекът му заявил, че няма да взема заплатените гевреци, а иска да ги раздават на клиентите, без заплащане от тях. Шефът при това положение се съгласил и след като отворили, започнали да раздават гевреците безплатно. Това се разчуло светкавично и пред геврекчийницата се извила огромна опашка. Започнали кавги и разправии, че и до бой се стигнало. Пристигнала милиция. Награбили веднага шефа, а той посочил спонсора, който стоял на отсрешния тротоар и наблюдавал да не би да вземат пари. Прибрали го веднага и първо му задали въпроса, защо е извършил това деяние. Обяснението било, че човекът искал да види как ще е при комунизма. Разбира се, си отнесъл последиците. Доколкото си спомням, бил известен пловдивски архитект и известен пловдивски зевзек, с каквито Пловдив тогава се славеше. Като подобния Пешо Пандера от Бургас. Поздрави за хубавите спомени. Не съм "майничка"/употребявам термина в позитивния смисъл на думата/. Само съм следвал в Пловдив.