Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05.2016 09:50 - ЗА ТЪЖНИЯ РАСИМ С ГОЛЯМАТА СТАЯ С ИГРАЧКИ
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 1276 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Наскоро получих голям плик. Даже нямаше подател – беше донесен на ръка. Вътре имаше голяма тетрадка – изписана от корица до корица. 134 страници спомени за пловдивската улица „Велико Търново”.

Автор беше Незабравка – нямаше даже фамилия. Оказа се, че това е обикновено жена без  отношение към историята и литературата, но решила в един момент  да запише своите спомени. И просто да ги остави след себе си.

Спомените са посветени на незабравимата учителка на Незабравка Ана Станева. Но за нея по-късно.

На улица „Велико Търново” са живели немалко исторически личности. За тях обаче няма почти нищо в тетрадката. Спомените на Незабравка са за обикновените хора, които са вече забравени. Или почти забравени.

А дали след години някой няма да се запита: Как се живели хората в Пловдив през 50-те и 60-те години на ХХ век? Откъде ще разбере? От вестниците? Че там няма почти нищо –за живота и за хората.

Не знам каква ще е съдбата на тази тетрадка и на много други разкази, които събирам вече 20 години, отговорността, че ми са поверени започва да ми тежи и плаши…Но това е друга тема. Сега ми се иска да ви преразкажа няколко истории от тетрадката. Обикновени махленски случки и съдби. А може би по-важни от много други неща, които смятаме, че са история.

Започваме с историята на малкия Расим.

Ето как е разказана тя.

„…На ъгъла на „Велико Търново” с „Авксенти Велешки” беше старото турско консулство.

МНОГО ВАЖНО!

НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ ТЕЗИ СИ ДЕТСКИ СПОМЕНИ!

Турското консулство беше една голяма двуетажна много стабилна сграда. На ъгъла имаше милиционерски пост денонощно. Кабинката на милиционера беше метър на метър, беше боядисана в бяло, зелено и червено.

Турският консул от онова време, за което разказвам,  имаше един син на около 12-13 годинки на име Расим.

За него искам да разкажа!!!

Расим имаше частни учители. Той знаеше 14 чужди езика. Било от частните учители, било от там, където бащата е бил консул. Расим винаги е общувал с децата, в който град баща му е бил консул.

Майката на Расим беше мила, спокойна, красива и много добра жена. Тя беше бременна и роди в Пловдив момиченце. Расим си имаше сестричка. И всичките деца, които ходихме в Турското консулство да си играем с Расим, бяхме почерпени за раждането на сестричката му.

Расим всеки ден след 16 часа имаше разрешение да си играе в детската стая с 2-3-4 деца от улица „В.Търново”. На милиционера, който пазеше вън, му беше наредено да пуска до 4 деца да си играят няколко часа вътре.

Детската стая на Расим беше пълна, препълнена с много хубави вносни играчки. Расим подаряваше на всяко българско приятелче от своите играчки. Расим и на мен ми е подарявал от играчките си, които е виждал, че ми харесват. Аз никога не съм имала такива играчки, никога не съм виждали такива играчки – до каквито се докосвах в Турското консулство. Расим виждаше как се радваме и ни ги подаряваше. Родители му нямаха нищо против.

Стаята на Расим беше на втория етаж и гледаше към улица „В.Търново”. Когато си тръгвахме от посещението в консулството с поредния си подарък от него, той ни гледаше от прозореца на детската си стая и ни махаше с ръка.

И други деца сме виждали в Турското консулство през годините, но Расим беше единственият, който се държеше така дружелюбно и щедро към децата от „В.Търново”.

Расим беше момче с голямо сърце, широко скроен. Много умно и добро момче. Никога няма да го забравя! Имаше черна гъста и къдрава коса, бяло лице, очи като маслинки…

Стаята му постепенно се изпразваше от чуждестранните играчки и на тяхно място виждахме играчки от българските магазини.

По едно време на милиционера му беше забранено да ни пуска в консулството. Каква се оказа причината?

Едно от момичетата /няма да казвам името й, и тя е родена през 1949 година/, като се разхождала из стаите на втория етаж, си позволила да влезе в спалнята на семейството и да вземе едно от скъпите и любими червила на жената на консула. Жената в това време влязла, видяла момичето, по-късно забелязала, че го няма червилото. Толкова много се ядосала, че забранила на милиционера да ни пуска повече в консулството.

Расим беше свикнал с нас. Познаваше ни всички, имаше ни за приятели. Освен това беше научил българския език и започна всеки ден след 16 часа да излиза на улицата, където се събирахме много деца. Играехме на народна топка, на мижиница или на нещо друго. Но това момиче, което беше откраднало червилото, настройваше другите деца да не играят с Расим. И дори ни се заканваше, че ще си имат работа с нея, ако обърнат внимание на Расим.

Била съм свидетелка как след като сме се събрали, някой казваше радостно „Расим идва!”, а момичето, което открадна червилото, със заканителен тон ни забраняваше да говорим с него.

И виждах Расим огорчен, пренебрегнат и тъжен. Гледаше ни отстрани и току да се разплаче. След което си тръгваше самотен към консулството.

Скоро Расим замина за някъде другаде с баща си, майка си и малкото си сестриче. Той сигурно отнесе лоши спомени от последните месеци в Пловдив…”

 

…Не знам защо, но тази история ме трогна. Че тя си е готов разказ. Или сценарий за филм. Или пиеса, която може да бъде разчетена по различен начин. Няколко дена си задавах въпроси:

Децата от пловдивската махала са му завиждали за невижданите играчки, но дали и Расим не им е завиждал? Каква ли е била неговата съдба – през година-две е трябвало да се мести в друга държава, в друг град – заедно с играчките си, и навсякъде е започвал от нулата:  самотен, без приятели, с нови учители по нов език.

И дали с играчките, които е подарявал, не си е купувал бързо приятелство – както се купува бърза любов?

А дали с многото играчки неговите родители не са си плащали самотата, на която обричат детето си?  И затова са гледали благосклонно на подаръците, които то прави. След което са тръгвали по пловдивските магазини за играчки – те бяха няколко, и са се чудели с какво да запълнят опразнената стая.  Който е бил тогава дете може да си спомни каква беше разликата между българските играчки и вносните.

Виждал съм през годините български деца с вносни играчки. Деца, чиито родители са пътували или работели в чужбина. Тези деца играеха сами в заключени стаи. Бяха ги научили да не дават на другите да им пипат играчките. Камо ли да ги подаряват.

Образът на „крадлата”, която забранява на децата да играят повече с Расим, не остава в онова време и на онази улица. Виждал съм в по-късни години хора, които бяха откраднали или купили за жълти стотинки къщите на бегълците от „голямата екскурзия”, или им бяха продали коли на тройна цена, или ги бяха рекетирали за документи и т.н., как бяха станали първи родолюбци. Как през януари 1990-а обикаляха с мегафони из България и зовяха на бунт: ”Турците - в Турция!  България за българите!”. Страх ги е било турците да не се върнат и да си поискат къщите.

Омразата вероятно се ражда и от гузна съвест.

Питам се и защо децата, радвали се на играчките от Расим, остават под властта на „крадлата”? Как тя ги е убеждавала и с какво ги е плашела? Вероятно децата са се страхували да не се окажат „предатели” – да предпочетат едно турче за приятел?

Няколко пъти разказвам тази история на познати и на телевизионни зрители и ми е интересно каква е реакцията.

Повечето ме гледат учудено и не могат да разберат защо им губя времето. Някакъв си Расим имал много играчки – много важно.

Други се размислят все пак. „Няма ненаказано добро” е първата реакция.

Има и такива, които ме гледат подозрително. Случайно ли им разказвам тази история за доброто турче и лошото българско момиче?

Историята чу и един много симпатичен човек, който обаче мрази буквално на генетично ниво циганите и турците и сигурно си мисли, че те са виновни за всичките му неудачи.

Та той веднага формулира въпрос от своя гледна точка:

„А не можеше ли туркинята да поговори с момиченцето след кражбата, а не да се забранява на децата да ходят повече на гости? „ .

Ех, лоши хора са турците. Бойте се от тях – дори когато ви правят подаръци.

Други пък се сетиха за милиционера пред консулството – кой му е наредил да пуска децата? И дали няма някаква шпионска тайна в цялата история?  Децата  със сигурност са разказвали на Расим за родителите си. Дали между родителите не е имало такива, които са били свързани с отбраната на България?

Обади се още една жена, която е била в Стаята с играчките. „Майката беше прекрасна жена – спомня си тя, а Расим беше винаги тъжен.”

И последният въпрос: Къде ли е Расим сега? Какво си спомня за Пловдив и улица „Велико Търново”?

И дано не е тъжен…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
2
1



1. shveik5 - Ако помни, то той помни някои, не всичките.
29.05.2016 00:31
Обикновено се помнят приятелите с които сте са разбирали най-добре. Едва ли ще помни момичето, което ви е настройвала срещу му. Просто природата ни е такава, поне на някои пак, щото сме толкова различни, като кучета от различни породи, на които общото им е, че имат опашки. Много хубаво и мило е тук!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 2910820
Постинги: 192
Коментари: 1281
Гласове: 677
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031