Поредната тема в ТВ УНИВЕРСИТЕТ по пловдивска история, който ПОТВ излъчва всеки петък на живо от 10.00 с повторения същия ден от 22.50 и в събота от 9.00, бе „Как и къде са летували пловдичани едно време?

Обадиха се десетки възрастни зрители, които разказаха своите спомени.

И така – летните жеги са били мор за пловдивчани винаги. И тогава много хора са търсели хлад в околните курорти. Или на морето, макар морският отдих да не е имал днешните мащаби.

Подготовката за едно летуване е била сложна и уморителна. Багажът обикновено е бил няколко денка. Подготвяни са всички видове дрехи и много домакинска посуда, защото обикновено е трябвало да се готви на място.

И тъй като превоз не е имало навсякъде, са използвани камиони, каруци и накрая и магарета – за да се стигне до село Яврово, примерно.

Багажът за море включваше капели за всички – задължително за децата, да не слънчасат. На плажовете нямаше концесионери с шезлонги и чадъри и хората си носеха от Пловдив постелки - обикновено някакви стари чаршафи или кърпи, също и по четири колчета за правене на „палатка“.

Една от популярните дестинации, какато се казва, е била Бойково, където е имало и вилна зона. Също и Бяла черква, Равнища, Хисаря /на бани/, Пампорово, Юндола, Чепеларе, Гонда вода. Отсядало се е в селски къщи, летовници са приемали и манастирите. В Бачковския манастир е водила двете си деца майката на Мамин Кольо – заедно с други жени – съседки от Тепе алтъ.

На Бяла черква сред летовниците е можело да се види и самият патриарх Кирил. Задно с него са летували някаква мълчалива жена, която е имала две дъщери-близначки.

Клюката – според Георги Григоров, е била, че жената е французойка, приятелка на патриарха от младежките години, а дъщерите й били незаконни деца на Негово светейшество.

На море едно време най-често се е ходило в Поморие – до там се е стигало с влак.

Освен че майките са готвели по къщите, голям оборот са правели сезонните кебапчии. На площада в Бойково – според Мимо Хаджипетров, през лятото да работели три скари едновременно. В каймата за кебапчета се е слагало задължително около 15 процента овнешко. Цената на каймата и на кебапчетата е била съвсем достъпна – един бояджия, примерно, с една надница е могъл да купи 8 килограма кайма. Това преди Девети.

Голямото преживяване беше ако вкусиш черноморска риба.

През 1958-а година на кея на Несебър можеше да се намери връзка попчета за 8 лева – днешни 80 стотинки. После рибата трябваше да изчисти на двора и да се изпържи на печката. Котлони не помня дали имаше или хазяите не позволяваха да се хаби ток.

Продаваха се скариди във фунийки – като слънчоглед, а по-късно пуснаха пържена цаца. В ресторантите, даже и по комплексите, нямаше грам риба – най-много някоя океанска скумрия.

Много пловдивчани си носеха въдици. Дяволската река край Приморско беше пълна с риба – имаше и попчета, и големи кефали.

Връщаме се отново по-назад в годините. Няколко в района са били така наречените „колонии“ - например Панагюрските колонии или в Бойково, където според бате Емо е имало два лагера – на Чатал чучур и „Майчина грижа“.

„Майчина грижа“ е било женско доброволно сдружение за подпомагане на бедни деца, които са нямали друга възможност за лятна почивка. На сдружението е помагала и царица Йоана.

След 1944 година повечето вили се национализират, а сградата на „Майчина грижа“ става затвор за малолетни престъпници. Налагало се е местните деца да учат заедно с малките престъпници и не се е знаело кой на кого влияе.

В началото на 50-те години в колониите са настанени стотици малки корейчета – вероятно сираци от Корейската война. Много малко се знае за този епизод от историята. Могат да се намерят описания за „братската помощ“, за хуманния жест на нашата власт, за благодарността на КНДР и лично на другаря Ким Ир Сен към нашите учители и възпитатели – някои получават държавни ордени.

Трима зрители независимо един от друг обаче описаха друга картина. Корейчетата са били направо „свирепи“ - необичайно зли и агресивни за възрастта и за ръста си. При най-малкия конфликт са вадели ножове и са налитали на бой. Едва ли са мразели своите български връстници – вероятно това е било последица от войната и жестокостите, които са преживели.

През 50-те години вече започва организацията на почивното дело. Почти всички институции и предприятия организарат почивката на своите работници. Отначало се наемат квартири, после се строят бараки, по-късно и почивни станции.

Децата масово ходеха на пионерски вагери. Цената на картите зависеше от доходите на родителите. През 70-те години едно пионерче трябваше да плати между 7 и 14 лева.

Почивките не бяха като сега – по за 5-6 дена. Нормално беше картата да бъде за 14 или за 20 дена.

Профсъюзите поемаха „режийните“ и почивката излизаше в пъти по-евтино отколкото това става днес. Разбира се, условията бяха съвсем различни.

Кваратирите по морето бяха съвсем скромни, често с пръстен под, бани нямаше, да не говорим за селските тоалетни.

Даже в почивните станции отначало тоалетните бяха общи – от казармен тип.

Трудно беше изхранването. Към почивните станции имаше камиони, с които снабдители обикаляха страната, за да намерят месо, примерно. Хранителните продукти, които можеше да се намерят край морето, отиваха на първо място за подсигуряване на новите големи курорти, където почиваха чуждите туристи.

Ако летуващият нямаше осигурена храна, трябваше да се става в ранни зори, за да се купи мляко – към 7-8 часа то вече изчезваше.

Пътуването до морето изискваше сериозни усилия – за билет за влака трябваше да се чака на опашка поне седмица преди това, често се пътуваше на крак по цяла нощ. След това в Бургас бащите ни трябваше да се преборят за билет за автобус.

Трябваше да се внимава да не те преджобят джебчийките на автогарата в Бургас, които събираха сериозен урожай от портфейли при блъскането, когато отваряха касите.

По някое време пуснаха влак до морето, който се композираше в Пловдив, за него шансът да си намериш място беше по-голям -особено ако отидеш на гарата час-два по-рано.

За „пловдивски курорти“ се смятаха Китен и Примерско, от комплексите – Слънчев бряг.

На Слънчев бряг ходеха и пловдивски гларусчета – те спяха в околните села, но вечер се пускаха на лов за нещо чуждо. Но това е друга тема.

Селските пощи трудно можеха да поемат туристите, които искат да се обадят по телефона. Правеха се заявки, чакаше се с часове – докато летуващият се добере до заветната телефонна кабина, да каже на роднините, че са стигнали нормално, че никой не се е удавил, да осведоми за времето, разбира се и да пита как е времето в Пловдив.

За вестник някой път се чакаше с часове, днешната преса идваше следобед и вестници се четаха привечер.

Сутрин на РЕП-овете нямаше един вестник, можеше да се намери само съветското списание „Огоньок“, но по време на перестройката стана по-търсено и от вестник „Народен спорт“ - докато един ден изчезна съвсем.

Сутрин се продаваха най-вече пощенски картички, които задължително трябваше да се изпратят на най-близките. Натегачите пращаха картичка и на някой шеф.

Вестниците служеха не само за четене, защото тоалетна хартия тогава нямаше -заводът в Белово още не беше построен. Липсваха и всякакви санитарни глезотии. Едно лято на витрината на единствената аптека в Несебър имаше табела, на която пишеше: „Дамски превръзки, лигнин, памук и т.н. няма“. Тогава не знаех за какво служат дамските превръзки, но надписът го запомних.

В много крайморски села имаше режим на водата, нормално беше по цяла смяна да не се къпем, но нали това го правехме всеки ден морето, защо беше нужно да се хаби вода?

По някое време тези, които даваха квартири под наем, бяха задължени да направят бани за наемателите, но хазяите обикновено лъжеха, че бойлерът е развален. Икономисваха ток.

След вечеря се ходеше в някаква кръчмичка – а кръчми имаше срещу всяка почивна станция, там мъжете пиеха мента, жените -лимонада, а децата си дояждаха с едно-две кебапчета.

Забавленията на плажа бяха: за мъжете табла и карти, за жените – плетки и клюки, за по-отраслите момченца разходка в посока на Евиния плаж.

На морето всички бяха равни. Постепенно обаче и тук настъпи класово разслоение. Пловдивските началници започнаха да ходят в станциите на софийските началници, още по-големите шефове - в станциите на Министерския съвет или на ЦК. Разправяха, че в Станцията на Министерството на външните работи газираното било без пари. Това е било и началото на българския он инклузив. Само че дипломатите обикновено ходеха на околните по-лоши плажове, плащаха си за бирата и колата, но – както обясняваха на ухо – можели да си говорят политически вицове. А на техния луксозен плаж това било рисковано.

Добри станции имаха БЗНС, Съюзът на писателите, хубаво беше в Международния дом на журналистите.

Върхът беше резиденцията в Евксиноград, но не съм чул пловдивчанин да е почивал там.

Тогава морето бе най-голямото изживяване за децата през цялата година. Не ни интересуваше дали ще спим в барака или в стая със собствена тоалетна. Брояхме дните до датата, написана в картата. За да не се изпусне и един ден плаж, се пътуваше през нощта, за да бъде семейството на пясъка още от първата сутрин. Някой път се пристигаше даже предишния ден и започваха разправии – ако няма подготвени стаи.

На края на смяната обаче почти всички нетърпеливо чакахме деня, когато ще си тръгнем обратно за родния Пловдив. И почти задължително това правехме ден по-рано. Защото морето си е море, но Пловдив си е Пловдив.