Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2014 11:16 - Завършена е втората част на "Запомнете Пловдив"
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 2638 Коментари: 0 Гласове:
0



Една глава в аванс от завършената и готова за печат втора част на "Запомнете Пловдив". В нея авторът Евгений Тодоров продължава разходката в едновремешния Пловдив - от Джумаята до Кършияка.



24. НАДЯ И ЮЛКА – МОЦАРТ И САЛИЕРИ ОТ УЛИЦА „КРЪГЛА”
  Обещах да се върнем на улица „Кръгла”, когато стана дума за фурната срещу кръчмата на Караачлията – днешния хотел „Севън Хилз”. „Кръгла” е едно прекрасно старо име. Срещу нея, към Стария град, пък е „Стръмна”. Днес улицата се казва „Драгоя Божилов” – на името на един опълченец, който е живял тук. На „Кръгла” съм играл като дете. Запечатал ми се е един епизод – някой от връстниците ми се спречка с едно от по-възрастните момчета, известно като Маркара. Мисля, че беше арменче, едро и силно. Спречкването свърши с два шамара от страна на Маркара, набитият избяга зад ъгъла, но оттам продължи да вика: ”Ще си отмъстя един ден, така да знаеш! Ще си отмъстя, както партизаните на фашистите!” Бяхме изчели всички партизански книги от библиотеката в читалището отсреща и вече имахме твърди представи за доброто и злото. Бяхме изучили и прочутата книга на Аркадий Гайдар „Тимур и неговата команда” и по съветски тертип организирахме тимуровска команда. Щабът ни беше в двора на Румен на съседната улица „Пушкин”. Имахме партизански имена и се канехме да вършим добри дела, но май нищо не направихме. Бяхме десетгодишни. Двама от най-добрите ми приятели пък се отцепиха от командата, защото не се съгласиха с избора ми за командир. Направиха си свой щаб на „Филип Славов”. Та още тогава разбрах колко е трудно в България да създадеш организация. Опитът ми помогна по време на демокрацията. Повече за „Кръгла” научих след 40 години от Димитър Будаков, който е живял там до 64-а година. Будаков е 34 набор, бил е съдия, началник следвен отдел към МВР, адвокат. Само пожела през 2005-а да ни разкаже за своята махала. По това време и аз минах специално да си припомня улицата – заварих я почти непокътната. Слава богу, направихме и няколко снимки. „Кръгла” беше като застинала – в очакване на багерите. Повечето дворове бяха буренясали и тайнствени. Прекрасно място за игра, но нямаше и деца. Та едно време тук са живели различни хора – и бедни, и по-богати, от различни етноси, някои са се омешвали. Царял е патриархален живот, жените са говорили не за сериали, а за манджи, в някои години и как да вържат двата края. Мъжете са псували поредните управляващи, някои обаче след 1944 година пристанали на новата власт, говори се и за някакви мръсотии, доноси вероятно. На номер 5 е живяло семейството на фабриканта Бакърджиев, собственик на фабрика „Багра”. Зад зеленината на двора прозираха контурите на богаташката къща – е, нищо особено, но си личеше, че е правена от добър архитект. Старият Бакърджиев има брада като Христо Ботев, уж симпатизира на левите идеи, но след Девети това не му помага особено. Синът му Валентин се оженва за една от най-красивите пловдивчанки – актрисата Надя. Надя от улица „Кръгла” е царицата на махалата, и не само на махалата. Мъжете въздишат по нея, жените й завиждат. След някаква заплетена история мъжът й влиза в затвора. Актрисата няма как да получава повече главни роли. Надя се развежда, напуска Пловдив, в София се омъжва отново и приема фамилията Дункин. Един ден през 1960-та година Надя Дункин е спряна на улицата от  двама милиционери, които я арестуват и набързо я  пращат в лагер.Ето какво разказва тя години по-късно във вестник „Монитор”:

"При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна един циганин, тъй наречен Шахо, с бич в ръката. Нанесе ми страхотен побой. Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. . След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!" Стояхме 5-6 часа. По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!"И започна жесток бой, пак 20 бича.

След две години нечувани мъчения Дункин е освободена. Било грешка.
Какво става с Юлка – никой не знае. Дали и тя е тръгнала от същата махала – много вероятно. Всички се вперват в образа на Шахо. А всъщност драмата е между Надя и Юлка. Някакъв вариант на историята с Моцарт и Салиери. Историята на таланта и нищожеството. Сега си мисля, че докато по лагерите са изтезавали невинни българи, ние си играехме щастливо – включително и на „Кръгла”. Точно по това време излетя Гагарин и като никога вярвахме в светлото бъдеще. Животът в махалата си беше все така патриархален и изпълнен с малки радости. И ако някой е надигал много глава, нищожествата са го запомняли. Не помня някой да е споменавал за концлагери. Ставало е дума за някакви „трудово-възпитателни общежития”, където пращат хулиганите и зозите – да се научат на труд. Впрочем в един съвременен учебник по история открих, че концлагерите продължават да се именуват „трудово-възпитателни”. След 10 ноември 1989-а името на Надя Дункин става известно след участието йв документален филм за преживяното. Дункин намира смелост да бъде и главен свидетел по дело за престъпенията, извършвани в комунистическите лагери. Нейните свидетелства обаче така и не стигат до съда.
На 13 септември 1994 г.
 откъм квартирата на възрастната артистка на  улица "Опълченска" се чуват писъци.  Малко по-късно идва полицията и открива трупа на Надя Дункин с разбит череп.
Официалната версия е, че убийството е по лични причини. Макар и на 77 години Дункин „палувала” с далеч по-млади мъже.
Студенти от ВИТИЗ обаче правят разследване и създават филм с многозначителното заглавие  "Главният свидетел трябва да умре". Та тази голяма история тръгва от малката улица „Кръгла”. Отсреща е къщата на Драгоя Божилов, опълченеца, чието име днес носи улицата. Помнят го като мълчалив набит човек, на Трети март слага опълченския калпак и ордените и събира погледите на децата. Синът му Михаил става коректор във вестник „Отечествен глас”. През 2005 влязох в изоставения двор, къщата с плочата беше пред рухване. Дърветата бяха вързали плод, но едва ли някой щеше да ги обере. Големите авторитети на „Кръгла”, че и на околните улица са трима свещеници – поп Цвятко, поп Вълко и поп Максим. И в най-трудните години те не спират да ходят по къщите и да ръсят с менчето. Помня единия от тримата, който ми изнесе лекция по уважение към религията. Това беше последният свещеник, когото видях сам да ходи от къща в къща. Без да му се плаща. В началото на улицата беше къщата на моя съученик Кольо Лаутлиев. Той беше много палав и ме сложиха на първия чин до него да му въздействам положително. Аз ли му въздействах, той ли, но един ден попаднахме в тяхната изба да опитаме новото вино на баща му. А бяхме 10 годишни. Днес Никола Лаутлиев е известен фотограф, доцент. Негова първа братовчедка е Силвена Роу, чието кулинарно шоу проби в Англия, а после и в България. Всъщност бащината фамилия на Силвена е Лаутлиева. Когато за пръв път се чу за успехите й в Англия, никой не я беше свързал с Пловдив. А аз я познавах от момиче, познавах и баща й Йохан, който беше заместник главен редактор на вестник „Отечествен глас”, а след това директор на Народната библиотека. Та написах няколко реда в интернет, че английската телевизионна звезда е наше момиче. Новината излезе и в други сайтове. И започнаха коментарите – вместо да се зарадват на успеха на пловдивчанката, неизвестни никому камплексари пишеха така: „Кво ми се прави на велика тази, бе? Нали я помня...Колко ли свирки е направила, докато я вземат...” И т.н. Та се сетих за нищожествата като Юлка. Те са вечни. Може да нямат бич в ръката, но вече интернет е техен. Предимно техен. Но да се върнем отново в 50-те години. След Лаутлиеви живее Аршивар – магазинер на обувки, после идват Дойкови, те имат работилница за метали, по някое време се сродяват с Лаутлиеви. После идва къщата на музикалния педагог Николов, негов син е актьорът Никола Николов. Николови продават къщата, след тях в нея живеят две арменки, майсторки на кори за баклава. Ял съм баклава къде ли не, но най-вкусната открих към 99-а година. Бившата сладкарница „Волга” под стария ни блок беше наета от две арменки.Сами си правиха някои сладкиши. Снимахме ги един ден за поощрение, та за благодарност ни донесоха една тава баклава. Беше невероятна. Конкуренцията от Истанбул, ако я опита, трябва да си хвърли майсторските свидетелства. Ухаеше на масло и на неизвестни подправки. Изглежда обаче, че новото поколение не можеше да оцени арменската баклава, произведена в Ааджисана, не след дълго жените не издържаха и затвориха. Дали не са наследнички на онези майсторки от къщата на Николови? Не е забравена и акушерката кака Цветана – в една махала е много важно да има и акушерка. И още учители живеят на „Кръгла” – Маринов, Гълъбов, Бакърджиев. На съседната улица „Пушкин” живееше Сава Брандиска – моята класна в „Раковски”. Тук е къщата на известния матричар Костадин Кацарски, който един от първите полетява на делтаплан. От кръчмите се помни кръчмата на Ярето и кръчмата на „Мара Гидик”. Тук уж била измислена т.н. „принцеса” – или кюфте на филия, както му казвали в „Тихия кът” на Гроздовия пазар. Очевидно са нужни по-задълбочени изследвания, за да се докаже родното място на принцесата. При всяко положение то е в Пловдив. На „Кръгла” се е играла една игра, която не си спомням. Тя се е казвала „Доволен ли си от съседа си?”. Целта е била да елиминираш детето до теб. Като че ли е имала някакви елементи от Биг брадър. Нищо чудно и Биг брадър да е измислен в Аджисана. На съседната улица „Страхил” пък живееше бай Методи. Бил е в Америка, после се върнал и срещу Семинарията направил дърводелска работилница. 50-те години вече нямаше нищо освен спомени. Може би имаше и някой скрит лев, защото към обед вече беше подпийнал. Събираше децата и ни разказваше за Америка и за някакви съкровища, които знаел къде са. Дали някой друг си спомня за бай Методи? А колко пък си спомнят за войната и бомбите? Споменах, че Житния пазар става лагер на немски войници. Дали заради него, но поне две бомби падат в махалата, една по-надолу към Адата. Едната бомба удря къща на „Мара гидик”, главата на стопанина отхвърква в съседния двор на „Неофит Бозвели”. На Житния пазар правят бункер. И аз съм играл там, но не смеех да вляза вътре, защото миришеше ужасно. Пък и за какво ни беше, след като си имахме под блока истинско противоатомно скривалище              



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 2996862
Постинги: 196
Коментари: 1281
Гласове: 686
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031