Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.01.2010 19:48 - ЗА КАПАНА - продължение с Хазарос Домбакян
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 5508 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 27.01.2010 19:49


Евгени Тодоров: Добър вечер пак сме в Пловдив около капана с нашия гост Хазарос Домбакян който за трета седмица е домакин той е толкова сладкодумен, че не можем да стигнем до финала – Аджемското кафене и до края на ул. „Съединение“ за която той разказва до мен е след няколко месечно отсъствие е д-р Пенка Кукладжиева Близнакова, която е от онази махала и сама предложи да разкаже няколко истории за дружбата между българи и арменците с което нашия град е така с традиции и могат да се разкажат истории. Искаме тези истории да бъдат съхранени и да не се забравят. Така да навлезем в арменската тема да не забравя да кажа, че нашия режисьор Ончо Черчиян също арменец и изобщо ще сме на арменска вълна и да навлезем в арменската територия. Да чуем една песен изпълнена от хора на учениците от арменското училище те бяха гости в понеделник ако се не лъжа. Моля колеги видео /и тръгва песента/. Така това са внуците и правнуците за които разказвахме или някой от тях. Хазарос Домбакян: Някои от тях в други райони живели тогава. Е.Т.: Е да но все пак някой от тях са живели там. Х.Д.: Много от арменците да се разпрострят около битпазара и Небет тепе живеехаосновната си част накуп около Небет тепе в основите на   Небет тепе. Е.Т.: Спомням си, по време на двете седмици през което бяхте наш гост разказахме за еди кой си е бил солист барабанист явно, че традицията продължава. До къде бяхме стигнали? Х.Д.:Направихме реквием на улица“Съединение“ казах две думи за Гигови стигнах до г-н Арнавудян стигнах там където „Княз Богориди“ се влива в главната на ъгъла се намираше неговия магазин за бонбони и казвах ,че баща ми ме прати там 1 месец дане хайлазувам да чиракувам там и в детските ми спомени имаше карамел бонбони големи най- различни бонбони имаше богат избор на бонбони но имаше едни айро дъвчащи бонбони и понеже видя г-н Арнавудян, че прекалено се заглеждам в тях. Е.Т.: Да не би да са били с коняк? Х.Д.: Те бяха особен вид дъвчащи бонбони имаха вид като на нишки и имаха особен аромат. П.К.: Този магазин не беше ли на Балакчиеви? Х.Д.: Точно така на Балакчиеви. П.К.: Дори ние спорехме, че са българи. Х.Д.: Той беше представител на Балакчиеви той беше много щедър да си хапвам от тези любими айро бонбони видя, че погледът ми бе насочен към тях и да не издържа на изкушението и да не посегна сам към тях ми даваше от тях. Между другото той имаше син д-р Арнавудян заслужава да бъде споменат защото когато аз бях вече стажант-лекар беше се установил в първа градска болница в отделението за новородени бившата болница на д-р Коев и отидохме за един два дни на стаж там. Носеше му се славата на много съвестен и привързан лекар към тези дечица там . Лично аз докато бях на стаж там за един, два дни виждах как ги прегръща, целува дечицата деноношно висеше в АГ клиниката като чели нямаше дом. Такива грижи полагаше с такава привързаност имаше която рядко се среща между наште лекари и пациенти. Г-н Арнавудян имаше дъщеря Мадлен по-малка от доктора между другото съпругата на доктора беше българка но допълнителни сведения за нея нямам. А сестра му Мадлен замина за Гърция и там се омъжи и оттам нататък и загубих следите. С това изчерпах моите спомени за „Княз Богориди“ и “Съединение“. П.К.: До неговото напущане аз го замествах. Х.Д.: А значи имате по пресни спомени за д-р Арнавудян. С особенно уважение се ползваше от колегите му. Уникален лекар. П.К.: В родилното се правеше секцио без педиатър и новородените се нуждаеха от особенни грижи. Х.Д.: Той беше уникален в тези грижи. Уникален лекар. Сега няма такива лекари. Е.Т.: Сега какво остана? Кафенето. П.К.: Да. Само искам да допълня миналия път се говори за къщата на д-р Вълканов, който беше най-стария лекар в квартала който беше с една огромна черна коса, черна брада и черни дрехи. В най първи детски спомени доктора ме преглежда в детското ми креватче от дифтерия, вече го знам като приказка. Много внушителна личност. Тази къща на Вълканови до ден днешен съществува той имаше двама сина, които рано починаха преди майка им да почине. А майка им беше много финна жена която по времето на обръщението „другарко“ запази обръщението „госпожа“. Срещу Вълканови Вие казахте е къщата на сем. Обущарови двамата им сина са зъболекари, обаче баща им е останал рано сирак от Розовец. Изпращат го да работи в семейство в Добрич докато стане войник и след воениклъка идва в Пловдив много малко работи обща работа и се връща в Розовец при сестра си и там среща бъдещата си жена тя е богато момиче единственна дъщеря. Баща и свещенник го пита“ сега като се ожениш къде ще я заведеш? У сестра ми отговаря той. За колко време ще бъдеш у сестра си? Имаш ли пари да направиш къща, семейство? Нямам. Така не се прави в женитба.“ По това време са заминали от Розовец селище с градски бит къщата им в Розовец е била с виенски столове с неща които ги има в Копривщица, в подбалкански селища. И той заминава в Америка където е 14 години, любовта между двамата не загасва пишат си писма и когато той се връща милионер дядо Минчо и купува тази къща от арменци. Докато стават децата големи той остава в Розовец да живее. Е.Т.: 14 години го чака. П.К.: Да. Той е бил на 34-35 години тя на 32 имаха три деца баба Тотка бе своенравна. През 37-ма година идват тука къщата им много пострадала от земетресение. Когато завършват висшето си образование почват въпросите по национализацията принуждават се да продават и така запазват само единия етаж от къщата най- интересното за фамилията е че дядото се връща милионер от Америка и заварва тази която го е чакала през всичкото време. Х.Д.: Като в романите. Е.Т.: Аз си представям писмата колко време са пътували. П.К.: Да. Едната дъщеря на дъщерята на д-р Обущаров беше омъжена за д-р Хаджиев Анито Хаджиева. Е.Т.: Наша колежка и приятелка. П.К.: Да. Работеше от СЕМ после журналистка в Пловдив. Известна фамилия са затова исках да ги спомена. Точно срещу Вълканови в съседната къща също арменска залепена за ъгловата сграда, което беше военен съд беше както казваха на Бибов имаше схлупена барачка на един арменец обущар Артим. Х.Д.: Артим много добър човек. П.К.: Артим беше инвалид но с много висок дух и понеже баща ми работеше в Апелативния съд минаваше по съседната улица за да се прибере в къщи и минава всеки ден му се обажда ходех като дете при него беше ми много интересно беше много мъничка барачка. Х.Д.: Метър на метър. П.К.: Беше ми интересно как работи, чука клечки и тези неща и така до неговата смърт имахме постоянни контакти с него. Той много ме обичаше   и ако не му се обадя излиза и ме вика. Аз късно открих ,че е инвалид, защото винаги беше седнал и когато го видях изправен с късия крак с престилката бях много изненадана и смутена. И по-късно когато остана без бща не можа да го прежали „как стана? Идвай всеки ден когато ти правя обувки пари няма да ти вземам идвай да ми кажеш как са мама ,баба.“ Когато станах студентка а после и лекар му казвах а той се съветваше с мен и по моите указания ходи един два пъти в болница до смъртта му. В мен остави един спомен на подкрепа, жизненост в най тежките моменти в живота ми ми даваше стимул подкрепа за да преодолея много трудности в живота. Позволих си да напиша един очерк за тоз човек, защото му го дължа една признателност. Отношенията между арменци и българи в нашта махала бяха тесни непринудени, и не се правеше разлика кой е българин и кой е арменец. Х.Д.: Потвърждавам го това. П.К.: От бакалина бай Агоп бяхме много близки ходех и пазарях от него пишеше се и се подписваше по тефтерите. Х.Д.: Бащата бай Гарабед. Агоп и Азет му бяха синовете. П.К.: Азет отиде в Америка нямаше търговски нюх като Агоп беше създаден за търговец. Пропуснахме да кажем за главната улица ъгъла срещу магазин „Орал“ имаше сладкарница Азат беше шеф на тази сладкарница. Тя дълго просъществува. След това Азат почна търговия той си беше търговец с ядки и се движеше с колело. Неговата съпруга ние се запознахме късно след сладкарницата а аз бях вече омъжена и сега се срещаме с нея тя живее долу до пазара на нашта махала. Всеки път когато се видим и говори по половин час тя казва „ ти не знаеш моя свекър колко Ви обичаше“ и много близки станахме и когато Митьо и когато ходехме към детската кухня минавахмепрез градината и всички счупени рози направени в едно малко букетче и го подава на детето то не говореше още, но го миришеше и това букетче се пазеше като някаква реликва подарено от нея. Същите отношения бяха и с фурнаджиите за които преди малко казах по малката дъщеря на Рупен Папазян -Серам ми беше връстница и съученичкатя не говореше с никой и не излизаше да играе с никой то нямаше и деца в махалата ние бяхме няколко. Тя ходеше в Арменското училище и се държеше по настрани. Но какво е живота нейния син Рупен беше кръстен на дядото моята дъщеря и нейния син бяха съученици и бяха в една компания добри приятели много будно момче след това заминаха за Турция със сестра му занимаваха се с търговия. Отношенията с това семейство продължиха Вероника почина изпратихме я на погребение ходихме. Само Серчо остана завърши инженер докато ликвидираха заводите работеше но здравословно сега не е добре. Вероника беше журналист. Е.Т.: При нас беше за мъничко. П.К.: Беше много артистична даже по нейна инициатива за промоцията на първата ми стихосбирка прави репортаж. А ние смятахме, че занаятчийските услуги са дар от арменци най-качественни бяха те. Така, че през целия ни живот на майка ми и мен шивачки ни бяха арменки. Прочута шивачка за която искам да спомена беше Манка. Манка беше домашна шивачка и шиеше по домовете на определен кръг хора, които си бяха близки фходеха си на гости и никога жените на тези семейства които имаха приемни дни наричани Журове всеки последен ден в седмицата или месеца бяха най-различно. Въпросът е,че те се срещаха на всички тях шиеше дрехи, но не бяха еднакви едни с други. Никога тя нямаше да каже какво е видяла или чула в другата къща. „Имаш много поздрави бях еди къде си“. Като я питаш „какво шихте? Ами не помня много работи бяха“. Никога не казваше. Е.Т.: Като адвокат не казва. П.К.: Не казваше. Не знаехме какво обича да яде. Икато казваше „ ядох еди къде си едно чудно ядене в кой едикакво си не помня тя е била някоя близка но дане каже нещо. Манка ешила още на времето на майка ми дрехи и после на мен. Имчаше една шивачка Терпик беше извесна в Пловдивимаше голяма клиентела пробваше хубаво но имаше един антураж от момичета които шиеха дрехи уникални шивачки и правеха уникални дрехи. А най първата шивачка, която си спомням преди Терпик в къща срущунея беше Аршелуиз. Тя първа замина за Армения и каква ми беше изненадата като се отива в Стария град към Амур и съвета в една работилница работи пак арменец поправя чанти и куфари и то много качественно много пъти съм си носила чанти за поправка една дребна женичка е майка му. Пред мен върви и казва „аз те познавам ти си еди коя си“. Аз казвам ах. „Аз съм работила при Аршелуиз от там те познавам“. „ Как така“ Аршелуиз е по-голяма дори и от майка ми щеше да бъде на сто години „Как ще си работила при Аршелуиз“. „ Ами аз започнах да работя на 12 години при нея“. Тя беше на 86 години но изглеждаше на 65 годишна женица много запазена. Обущарите особенно кърпачи те пак бяха арменци. Тази как се казваше? Метеор. Е.Т.: Да оставим обущарите продължаваме с реклама така е по сценарии. Е.Т.: Така стигнахме до шивачките и обущарите. П.К.: Освен Терпик на гарата имах още една любима шивачка Навард. Е.Т.: На наш Ончо майка му. П.К.: Да. Е.Т.: Не за нова я споменаваме. П.К.: Синът и е тук. Те са музикална фамилия. Тя пееше в хора на Арменската църква, дъщеря и пееше в хора на дома на младоженика и Оперния хор и сина и е завършил музикалната консерватория. Е.Т.: Дъщеря и е в Америка. П.К.: Те са музиканти. Тя беше безупречна шивачка тя ще ни каже „кога можеш да дойдеш на проба?“ тя правеше пробите в сряда не по-рано тежко ти ако не отидеш навреме на проба тя трябва да е готова, но и ти да си отишла като ти направи пробата на едната сряда и втората сряда отиваш в събота и си взимаш дрехата. Няма да забравя имах едно костюмче „Пипи“ черно и бяло беше направила зкачалката с черен и бял конец за да бъде асорти с дрехата така изпипваше всички детайли и много хубаво да се изработи. След това имах и друга шивачка Пепа забравих и презимето живее към стоматологията на „Велико Търново“. Така , че шивачите и занаятчиите бяха арменци същото се отнасяше и за обущарите, бижутерите. Х.Д.: Те са били бежаци и са използвали ръцете и ума си. П.К.: За бижутеритена времето имаше един прочут магазин на главната в началото като се тръгне от Джумаята магазин „Бижу“ и понеже арменските имена трудно се помнят трудно се помнят всичките собственника го наричаха г-н Бижу и помня беше близък с моите родители и когато завърших четвърто отделение и 7-ми клас на класната си от випуска купувахме по една жиниера посребрена с надпис от кой клас е. Е.Т.: Да пуснем телефона на зрителите да кажат дали не сте сбъркали нещо или да добавят. Зрител: Познавам д-р Домбакян родителите ми много го обичат беше лекар в Цалапица майка ми Стоянка Кирилова по това време беше мед. сестра при него и баща ми и досега говорят за него с изненада научих от това предаване, че той е живял в Капана по това време аз живеех в Капана и познавам д-р Кукладжиева беше хубава жена. Е.Т.: Тя и днес е хубава жена да я поздравим днес има имен ден. З.: Поздравявам я живях при леля Веска Коева и при леля Боби дъщерята на д-р Войнов. Е.Т.: Как се казвахте, че не чухме хубаво? З.: Кирилка. Интересува ме никога не се заговори за една фурна която беше като се тръгне към РДВР отсрани на къщата на Паню кольо? Е.Т.: Говорили сме но пак ще я споменем. К.: В тази фурна живееше едно семейство арменци двамата родители бяха починали единия син беше Серкиз строителен инженер беше и много хубави стихове беше написал сега живеят ли още? Е.Т.: Не. П.К.: За тази фурна говорих много за гевреци,козунаците, саралийте за Серчо, за Вероника старити говореха турски език те бяха дошли от Турция спомените са ни много живи. Аз казах преди малко, с тях поддържам връзка със Серчо се чувам сега е вече болен, Вероника почина и така. Отношенията ни с арменците пример арменските музиканти Татеос Ханчукян много фин човек той свиреше на представянето на двете ми книги, както и артистично музикални рецитали които правехме и сега ми се обажда ако има културно мероприятие да се видим. Той е солист в градския хор има изявени музиканти много като Черчиян. Е.Т.: Сега ние малко тук създаваме малко идеалистична картина в отношенията българи и арменци аз съм чел, че когато идват арменците от Турция след кланетта и арменците започват улична търговия и българските търговци като на „Капитан Райчо“ без имоти започват да търгуват българските търговци се надигат докато арменците наемат дюкяни имало е такъв конфликт на чисто търгоавска основа. Чува ли сте за такова нещо? Х.Д.: Тъкмо обратното баща ми и чиечо ми са бежанци просто българите са ги приели с открити обятия. Е.Т.: Това е било на някаква търговска улица. Х.Д.: Изключение от правилото. Ние не можем да не изразим нашата благодарност към България роден съм в България, израстнал съм в България, получил съм образованието в България, работил съм 40 години като лекар в България над 500000 пациенти са минали през ръцете ми тук дните си прекарвам в България. Българския език по добре го знам от арменския, българската култура я познавам по-добре от арменската за съжаление затова, че съм арменец но това е съдбата на емигрантите това е истината. Така, че в никакъв случай. Но акотрябва да споменем за лек конфликт не за пренебрежение, че съществуваше в гимназия „Андрей Карнеги“ построена от американски дарител от Питсбърг имаше такава младежка организация като септемврийчетата скаути легионерите по-късно ги възстановиха тогава имаше такава дискриминация на арменците пред евреите. Ще Ви дам следния пример в гимназията момичетата имаха ръкоделие, а ние момчетата облицовахме кутии с лъскава хартия ако нещо эсъм сбъркал аз в ръцете не съм сръчен и една учителка на която няма да издам името една едра мощна учителка със силен глас се провикваше „арменско пачавро ти кога ще се научиш да се управиш с тези работи?“ аз се сконфузвах. Та имаше такава лека дискриминация тя беше официална политика и след 9-ти се отживя.Но евреите също бяха преследвани. П.К.: Тези амбулантни търговци бяха повечето евреи особенно за сенки и такива неща за галантерия бяха евреи моят баща ги наричаше „магазин- тротоар“. Има и везни, които още си ги ползваме от семки от един евреин, който се изсели в Израел. Но нещо което ми правеше впечатление, че арменците в миналото много държаха да се женят за арменци. Х.Д.: Да. П.К.: Имах една колежка която се омъжи за мъж от София без да го познава аз я питах „Какъв е?“ „ Ами мой сънародник е не зависимо какъв е“. Е.Т.: След малко ще продължим на тази тема да чуем един зрител на телефона. Г- н Куюмджиев от Капана. К: Искам да припомня на вашите посетители, че на улица „Христо Текмекчиев?“ се намираше клубът на Шап? това бяха скаутски организации те са по-млади от мене не ги помнят всяка събота се организираха екскурзии. Х.Д.: Само за един моментСант ти Хумен. К: Отиваха по балкана за разлика от нас което ние не правехме имаха голяма организация и ни бяха приятели живеехме заедно но имаше известен антагонизъм по отношение детето Симеон. Ние правехме чоркми нали знаете какво е чоркма? Е.Т.: Аз знам не знам дали младите знаят. К: Тези ни караха да правим чоркми подиграваха ни , те като дойдат до Джумаята ги биехме? Х.Д.: Нека кажа две думи за тези организации. Е.Т.: Само да обясня какво е чоркма? Хвърчило. Х.Д.: Та имаше две скаутски организации едната беше с националистически уклон Хументмен а другата беше със социалистическа Шант всяка година те организираха излети Панагуми се казваха нали състезания, упражнения в планината ориентиране, скачане аз съм участвал в такива Панагуми към организация Шант. Е.Т.: Да кажа нещо за арменския сакатлък преди 20 години с колежката Пепа Славчева започнахме едно предаване към държавната телевизия „Адрес 4000“ където се опитвахме да сватосваме гледали сте го имахме една колежка Варта се казваше „ще видите, че няма да получите нито едно писмо от арменци самотници“. Минават седмица, месец купища писма но нито едно от арменци. Викам „как така няма нито едно писмо?“Тя казва“ ами ние тези въпроси в обшността ги разрешаваме“. Няма нужда от телевизия всичко се знае кой е ерген коя е мома. Х.Д.: Това е защитна реакция за запазване на малцинството. З: Мисля, че трябва да се спомене часовникарското ателие Докса на Нубар ако си го спомня господина. Х.Д.: Отиде в Америка и се върна от Америка. З: Ончо на Нубар, който със Сигито работеше. И сега сина му работи в часовникарското ателие на „Кожухарска“ много реномирано ателие. Х.Д.: Часовникаря се казваше Жамакорд. П.К.: Сега искам да Ви питам/обръща се към д-р Домбакян/ при смесените бракове , които се получиха през последните години сеноси една мълва , че ако искаш да те гледа един мъж омъжи се за арменец. Арменците си гледат много добре жените си. Х.Д.: Има и изключения от това правило един от които съм аз въпреки, че жена ми е ерменка признавам си честно не я гледам добре. П.К.: А ако арменец се ожени за българка може да стане но арменка за българин не може да стане по-често се развеждат. Имам следния случай имах една служителка в едно заведение работеше и имаше втори брак с арменец има заварени деца тя преражда но бабата арменка я принуждава да научи арменски „тя ме затваряше в мазето докато не проговоря на арменски“. Х.Д.: Това са крайности. П.К.: Но в крайна сметка тя доби толкова черти на арменец , че стана по арменка от арменките. Х.Д.: Когато снахата знае арменски се създава по уютна атмосфера в семейството и не е изолирана в семейството. А при малтретиране е другата крайност всичко трябва да е в умерени граници. П.К.: Но когато говорихме за аптеката на Бояджиеви за сем. Нурян жена му е българка и неговия син се ожени за българка два прекрасни брака старите Нурян са живяли в нашта къща баба ми е била момиче а дядо ми е отишъл да работи по други градове, а със следващото поколение ние бяхме много близки. Е.Т.: С турците браковете са много рядък. Х.Д.: Не там вече се намесват предрасъдъците от геноцидните истории. П.К.: Смесените бракове като Нурян са успешни. Х.Д.: Братовчед ми и брат ми са женени за българки. Е.Т.: Сега аз знам една история от моя учител Кико Папазян лека му пръст където са имали къща на 6-ти септември. П.К.: Не знам но Папазян фурнаджиите имаха наследствени имоти до Циганския кореком та там си направиха апартаменти. Е.Т.: Та от Кико Папазян знам една история за един мой учител много красив професор на който името му няма да казвам той турчин а тя арменка като пламва една любов тя е била в 11-ти клас. Та при Кико Папазян идва делегация от арменската общност при него да развали работата като по-приказлив радиожурналист.. Отива да развали работата но работата е в 6-ти месец не може да се развали работата та и такива бракове има може да са били щастливи беше преди години. П.К.: Така като гледах деца на смесени бракове имаше свесни. Х.Д.: Браковете между арменци и българи са много чести. П.К.: Но дето ви казах за моята колежка която се омъжи непременно за мой сънародник това се държеше на времето сега не толкова. Е.Т.: За кафенето да не забравим да кажем. Х.Д.: Д-р Бояджиев за въглавниците за които говори в кафенето миндери имаше наргилета също Аджемското кафене се простираще от ул. „Костаки Груев“ до главната имало е на времето 5 бряста. Акогато баща ми държеше Адемското кафене във времето 1939-1944г. Аджемското кафене заемаше мястото на сегашната          МВР поликлиника за да обясня по-точно мястото. П.К.: И оназ ъглова къща нали на ъгъла беше къщата на Обрейкови. След нея е блока на Найденови триетажен и след това е поликлиниката тази къща се строи късно от Аджемското кафене имаше едни едноетажни къщи на магазини „ Орбис“ и „Нешо Нешев“. Х.Д.: Те са строени по-късно. Ако искаме да си представим Аджемското кафене в реалност да приемем, МВР поликлиниката не съществува и това пространство 25х25метра квадратни в него е празно най-южна част бешепо-голяма част салона на Аджемското кафене в най-западната част се намираше малка кухня където се вареше кафето, а отвън бяха сервизните помещения и тоалетната. ј от пространсвото беше сгради а другите ѕ беше двора. Най напред ще кажа две думи за самото кафене. Самото кафене води името си от един персиец Аджем, който го е основал това е най-правдоподобната версия за неговото основаване. Е.Т.: Някъде пише, че е основано от двама братя перси разбойници. Х.Д.: Има различни версии но тази е най-миродавната извесна на мен и от баща ми знам със сигурност, че този имот е Вакъвски на турското религиозно представителство в България в Пловдив конкретно. Там баща ми е плащал наемите. За сградата в най-източната част беше билярдния кът билярд без дупки с 3 топки и целта на тази игра беше черната топка да удари червената, а после бялата наглед проста работа но всеки играч трябва да прави сложни геометрични фигури така,че с една топка да удари другите две топки и това се наричаше карамбол. Много се посещаваще кафенето заради билярда особенно след 4-5 часа имаше часова стафка предварително се заангажираше. Това беше през 1941,1942,1943 и 1944г. Ние тогава бяхме деца с Вас тогава. Имаше двама арменци постянни посетители шампиони на билярд не национални шампиони единия се казваше Жамакорозян на български преведено Часовникаров той наистина си беше часовникар а другия се казваше Хрян Хрян? той беше писател но не знам каква професия имаше но знам, че замина за съветска Армения. Тези мъже са достигали до 15-20 карамбола това е много трудно. Аз като дете съм ги гледал и съм правил най-много 4-5 карамбола. Е.Т.: Като часовникар е имал тънки пръсти и точно око. Х.Д.: Освен праволинейни удари имаше и фалцови удари като във футбола много тънкости имаше в билярда като в шаха много финна игра. За салона искам да кажа с маси и столове запълнен не е нещо особенно. П.К.: Миндерите тогава ли бяха? Х.Д.: Не това е много далечно време. Е.Т.: Табла играеха ли? Х.Д.: Сега и за това ще кажа. В най-западната част на салона беше една малка стаичка където се варяха кафетата там си имаше оставен от време оно по-голяма печка/машина/ от Перник нали за която бащами купуваше всяка година по 3 тона антрацитни въглища вече такива въглища ги няма произвеждаха се в една мина към Своге и бяха по-калорични от известните пернишки въглища. Там където беше фурната отгоре имаше голяма чугунена тава 40/50 см. с високи перила около 10-15 см. която се пълнеше с много фин пясък от Марица се доставяше. Този пясък се нажежаваше и в този нажежен пясък се варяха джезветата с кафе. Точно тази техника на варене на кафе е оригинална за   Аджемското кафене никъде другаде несъм я виждал. Е.Т.: Някъде в Стария град преди 10-15 години се появи джезве на пясък го възстановиха. Х.Д.: Той е много стар патент не от баща ми амного преди това. Имахме един кафеджия Летиф се казваше аз бях 12-13 годишен като Вас, а той беше 28-29 годишен слаб висок момък турчин. Той беше истински виртуоз по 6-7 джезвета местеше никога не прекипваха джезветата с кафе. Сега имаше два вида чаши в които сервираха кафето. Едните бяха Алатур чаши и алафранга чаши. Алатур бяха по-стари турски. Те бяха много плътни като купички без дръжки. А алафрангите са като съвременните чаши с кафе с дръжки. Най-често се приготвяше от Летиф два вида кафе тежко сладко алатурка и тежко сладко преварено. Тежко сладко алатурка кафе се правеше с много кафе и малко захар но малко се вареше и Летиф за да може да се запази каймака като вземеше купичката от 5-6 см. сипваше бавно кафето за да не се разбие каймаказа да се получи дебел каймак, а обратно на тежко сладко преварено се вареше повече с по-малко кафе и Летиф кафеджията като хванеше алафранга чашата наливаше от 15-20 см. кафето виртуозно никога не изсипваше кафето за да станат мехури както им викат кафе на очи. Това е тежко сладко преварено. Тогава беше военно време и не се продаваше както сега колкото искаш да си вземеш от магазините беше скрит артикул- черна борса/сива икономика/. Тогава баща ми с големи усилия и връзки доставяше кафе и понеже ка остане от чистото кафе имаше пропорция 40% леблебия на 60% черно кафе се сервираше на клиентите. Не се сервираше чисто кафе, а и никой не пиеше. Сега искам да кажа за двора между другото точно срещу   Аджемското кафене имаше кафене Лаве съдържателя беше бай Христо българин през зимата двете кафенета бяха равностойни, защото салоните им бяха почти еднакви и имаше лоялна конкуренция между двете кафенета като клиенти на нашто кафене бяха предимно смесено българи и арменци, а на кафе Лаве бяха само българи. Но през лятото бай Христо не можеше да издържи на конкуренцията на   Аджемското кафене, защото нямаше двор. Да кажа две думи за двора заемаше ѕ от сградата на сегашната поликлиника. В него имаше 3 бряста като два бяха в източната част на двора в южния и северния ъгъл а най-големия беше в северозападния край на двора. Той беше толкова голям, че 3-ма човека възрастни с разстворени ръце не могат даго обхванат за обиколката. Тези брястове с разклоненията на клоните слистата лятно време хвърляха сянка правеха прохладно и сенчесто място за клиентите. Освен това в средата на двора имаше шадраван 5-6м. Дължина с течаща вода всичко това си беше заварено от баща ми само беше послал с червена пръст както на тенис кортовете за да не задържа кал. Всичко беше с маси целия двор играше се табла,карти, сервираше се кафе,чай. Имаше две атрактивни групи играчи на румб. Това е специална игра сега съм да се играе тесте от 52 карти колода. А те тогава 4 човека със 104 карти. Това е много умственно заангажираща игра понякога по 6-7 часа седяха играеха си сервираха си кафе и толкова бяха капризни, че като дойдеха искаха все нови колоди карти като играеха един ден тези карти се връщаха плащаха си за картите и запазеността им. Имаше една колоритна личност посетител на кафенето дядо Янко Чуката той беше борсов посредник и всички сделки ги вършеше в кафенето като почнеше от 8 часа сутринта до 5-6 вечерта на тази маса с 2-3-ма борсови агенти там и баща ми само на него сервираше чисто кафе без леблебия и пиеше   тежко сладко преварено кафе и знаеха ивместо сервитьорите да ходят целия двор щом дойдеше се провикваха „кафе за дядо Янко Чуката“ и ние хлапетиите отвън се провиквахме и ние за да подиграем сервитьорите. Имаше сервитьорки обикновенно вечерно време през лятото кафенето се посещаваше изключително от семейства мъже, жени, деца, защото е прохладно и за децата имаше набоден локум на пръчка. П.К.: Плащали са на религиозното, защото на ъгъла е имало джамия задължително до джамиите еимало кафенета така, че то еостанало от онова време. Х.Д.: По наше време нямаше джамия. П.К.: По времето на майка ми е съборена и цялото пространство е заело Аджемското кафене. Е.Т.: Уважаеми зрители сложихме точка на историите около Капана и Аджемското кафене и и прекрасно разказаната картина вечер под брястовете със семействата, кафето, локума на клечка и бяло сладко слагаме точка на Капана има и други теми. Следващия четвъртък ще говорим за Пловдивската народна библиотека която навършва 125 години. Довиждане до следващия четвъртък.


Тагове:   капана,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 2996862
Постинги: 196
Коментари: 1281
Гласове: 686
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031