По-старите пловдивчани си спомнят, че там нямаше градинка, беше стар хан, заобиколен с магазини. Малко по-младите свързват мястото с кръчмата "Пловдив" - любимо място на пловдивската бохема. Знес няма нито хан, нито кръчма. Но спомените са живи.                             

         Любо Лазаров: Аз си спомням кръчмата "Пловдив" още като дете, когато там работеше бай Сотир, лека му пръст.  Чувал съм следната история за архитекг Чинков. Та, пускат го от затвора и той като стар табиетлия отива в магазина за чай, там, където беше бившата сграда на БЗНС. Над този магазин имаше изрисувана една камила и тъй като Чинков е бил голям почитател на хубавия чай влиза той в магазина и продавачът го пита какво ще обича. Чай, отговаря Чинков. А какъв точно, пита човекът. Китайски, руски… А Чинков казва. "Без значение, защото с политика вече не се занимавам". А колкото до хотел "България", който интересно как, но следваше точно контурите на градинката, си спомням радостта на махалата, когато бутнаха хотела и направиха градинката. Защото ние като деца беснеехме в двора на църквата "Св. Богородица". Там обаче имахме проблем с клисаря, който пазеше иконите от нас, а на всичкото отгоре свивахме и стотинките - абе, безбожници. Старият град пък си беше една разкошна джунгла, но така или иначе ние, момчетата от Джумаята, нямаше къде да играем и изведнъж, ето ти градинка. Тогава започнахме да ухажваме бай Сотир, защото  играта на джамени отиваше малко към хулиганството. После излезе модата на капачките, които се играеха както и джамените. Вдясно от кръчмата имаше шах-зала и там бай Георги ни запали по шаха. А Ардашееца беше един много почтен човек и когато затвориха магазина му, той посещаваше редовно  Руската книжарница. Беше букинист от най-чиста проба. Срещу нашата къща имаше фурна, а отгоре живееше сегашния председател на Окръжния съд Сотир Цацаров. Но по мое време вече не се правеше хляб, а спомените ми са свързани  най-вече със страхотните закуски. Лично за мен центърът на Пловдив никога не е бил "Тримонциум", защото пъпът на града си беше "Джумаята". И между другото правехме велики битки. Редовният търкал беше с  "Капана". Българските кинематографисти си нямаха работаха, та пуснаха филма "Калоян" и ела да видиш какво става. Дървени мечове, метални ленти и т.н. Изобщо на Балдуин Фландърски направо му разказвахме играта. 

        
Здравко Гълъбов: Лично аз кръчмата "Пловдив" я посещавах от 69-та година. Тогава там сядаха Димитър Киров, а  около него Наско Сгалевски, Жоро Мустака, Бояджана и други. Отвън минаваха бай Златю или Цанко Лавренов, но те в кръчмата не влизаха. Димитър Киров беше инициатор за изографисването на тази, нека я наречем култова кръчма за пловдивската бохема. Това беше по времето на бай Сотир Хронев - бивш печатарски работник и изключително добър човек. Впоследствие, когато решиха да правят обущарница от кръчмата, именно Митьо се вдигна, извикаха комисия, направиха оценка на стенописите и си остана заведение благодарение на него. Там работеше много колоритен персонал, който се сменяше, но и доста години работеха едни и същи хора. Помня бай Начо, който сякаш беше сервитьор по рождение. Той е работил и на "Сахат тепе" и един ден някаква компания решават да запазят маса в заведението. Без да дадат капаро, но независимо от това, на масата трябвало да има и бутилка мастика, както и всичко, което се полагало. Мисля, че е било  през зимата на 56-та година. Бай Начо запазил масата, седи и чака гостите. Но по едно време му казват, че онези се обадили и казали, че са седнали на "Бунарджика". И бай Начо взима таблата, слага бутилката мастика и четирите чаши и по снега - от Сахата до Бунарджика - право в ресторанта. Влиза и без да каже дума отваря бутилката, разлива в чашите и си взима сметката. Той пиеше само червено вино и на една смяна си изпиваше от четири до пет литра вино. Един ден идва и вика: "Докторът ми забрани да пипам чашата". Врътна се и след малко пристига с една чиния, върху която стърчеше чаша с вино. Захапа чашата и без да я пипа с ръка бавно и с наслада я изпи. Години вече по-късно в кръчмата дойде Тако, също така достоен пловдивчанин. При него работеше Милко или тъй наречения Милко Врачанската Мастия, както и русата Софче, и Спас Селския. Идваше и Перито - на хаджи Калчо внука. Помня също и  адвоката Пранджев, който винаги идваше с една мрежичка, в която имаше хляб и вестник "Работническо дело". А от разказ на Бояджана си спомням как си седяли те по масите  и въпросният Пранджев с един шлаух от съседната маса незабелязано го пъхвал в чашата на Бояджана и си смръквал. И онзи седи и  дълбокомислено се чуди къде му се стопява водката. Но основното в кръчмата си беше шкембето, задушено в масло, както  и мешената дреболия. И нямаше случай софиянец интелектуалец да дойде в Пловдив, независимо по какъв повод и да не пристигне в кръчмата. И нещо много важно. Там никога не се вършеха безобразия.

         Димитър  Хаджипетров: Спомням си, че около петдесетте години в кръчма "Пловдив" започнаха да сервират жабешките бутчета или т.н. "морски пъдпъдъци". И най-странното беше, че костите на изядените жабички се хвърляха под масите и минаваше човек, който от време на време ги прибираше.