Продължаваме разходката по улица "Доктор Вълкович" . Тя започва от Главната - от кафенето "Ален мак" - за старите пловдивчани от сладкарница "Савоя". Започваме с разказа на Атанас Парпулов -син на прочутия сладкар бай Борис и на Лука Деянов.
Атанас Парпулов: Независимо, че през онези години съм бил малко момче, сладкарница "Савоя" или днешната "Ален Мак" е била най-реномираната сладкарница в Пловдив. Името й произлиза от една италианска сладкарска верига, която също се е наричала така и моят баща и моят чичо са искали разрешение от италианските собственици. Но няма нищо общо с името на Йоана Савойска. Баща ми и чичо ми са учили занаята от един човек, който е живял в Пловдив и е бил от Австро-Унгарски произход - майстор Зомбори, и е бил главен сладкар в Австро-Унгарския кралски двор, така че това което са научили е било принесено директно от кухнята на сладкарското изкуство. Тогава, за разлика от сега, не е имало такива технологии за производство и всичко се правеше ръчно, за което беше необходимо изключително много умение, сръчност, майсторство и любов към работата. Когато баща ми купува сладкарницата вижда, че евреите малко я посещават и споделя с един свой приятел, който му казал, че ще оправи работата. Един ден приятелят му пристига с една възрастна еврейка и я представя на баща ми, като казва, че татко не е от Македония, а си е чисто еврейче. Тогава еврейката казва на баща ми: "Ти повече няма да бъдеш Борис и отсега нататък си Бохорач". И оборота потръгнал още повече. Но един ден тази еврейка среща една възрастна жена, която била от бащиния ми край и тя като разбрала, отвърнала: " Море шо вереш, то си е наше дете, бе". Но така или иначе евреите вече бяха започнали да посещават сладкарницата. Това, което се предлагаше в сладкарницата бяха торта "Гараш", еклерите, крем "Шанти", паста "Добош" и т.н. Предлагаха се и ликьори "Шартрьоз", "Бенедектин", както и бонбони, прясно мляко, топъл шоколад. Имаше и ориенталски сладкиши като "Саварини", баклава с орехи, арабска баклава, млечна баклава. През 1949 дойде време разделно, сладкарницата беше национализирана и след като се създаде сладкарска кооперация, в нея влязоха всички хора от този бранш. Тогава се започна масовото производство на сладкарски изделия - еднотипни и стандартни. 
Лука Деянов: Аз си спомням, че на бордюра на сладкарницата много често сядаше Златьо Бояджиев.
Зрител /Ал. Кондодимо/: Ресторант "Средна гора" се намираше между кино "Пикадили" и ъгловия магазин за хранителни стоки. На ъгъла на Главната улица беше сладкарница "Милка" на братя Павлови. В сладкарница "Савоя" сервираха пастите в нещо като фруктиери, в които имаше от всички видове пасти. Всеки си вземаше каквото му харесваше, плащаше каквото консумираше и останолото се връщаше. По едно време се появиха надписи "Пасти се сервират само по избор" и аз бях много учуден как може да си поръчваш предварително, а не да ти дават и да си избираш. Бай Борис Парпулов отначало работеше при братя Павлови и след това отвори другата сладкарница - "Савоя", която беше на ъгъла до кино "Пикадили". Специалитетът на тази сладкарница беше "Айс кафе" - във високи чаши, а в сладоледа се слагаше кафе и всичко това се пиеше със сламка.
Зрител: Аз през 54-та година бях сервитьор в ресторант "Средна гора". През 67-ма се уволних и отново започнах работа в същото заведение. То беше едно от най-посещаваните гостилници. Предлагаше се готвено - 5,6 вида, а вечер имаше скара. Не всеки сервитьор можеше да работи на това място, защото чиниите се носеха от ръка - табли нямаше. Носехме по 5,6 супи на ръка, а от 12 до 14 часа беше препълнено. Цените бяха ниски, но пък и заплатите не бяха високи. Моята беше 68 лв. Фасул чорбата беше 8 ст. - тараторът - 6 ст. Кюфтета със сос, мусака - струваха по 25 ст. Вечер сервирахме ракия, кебапчета, вино. Павлето също беше редовен клиент.
Зрител /Т. Тодоров/: Искам да разкажа една история свързана със сладкарница "Савоя". Тя се случва на 8 септември 1944 година. Един от участниците е арменец, казва се Мардик Забикян, 80 годишен и живее в САЩ. Идвайки отгоре по Главната улица и завивайки вляво, той вижда пред сладкарницата един свой познат. Мардик е от тъй наречения крими контингент. Отпред на една маса стоят двама души, единият от които е прословутият Никола Гешев. Завързва се някакъв разговор и Гешев го пита туй-онуй, но нашият човек бърза да офейка към "Отец Паисий" и на другия ден естествено е великата дата 9-ти. Та именно на тази дата няколко другари хващат Мардик и го пребиват от бой, за да каже къде е Гешев.
Продължаваме с разказар на Красимир Крачанов
Красимир Крачанов: След хотел "Сплендид", който се е намирал над сладкарница "Милка" е имало една малка бакалница, а след нея е имало аперитив с три бели глобуса и се е наричал "Цар Борис ІІІ". Той е бил една своеобразна квартална колоритна кръчма, в която са се срещали най-различни зевзеци. Моят дядо и Гочо Рибаря, които са били по на 140 кг. са се снимали и снимката е била разлерена по стените на кръчмата с надпис отдолу "Така се живее 120 години". На ъгъла след "Отец Паисий" следва къщата на сем. Пелтекови, които имаха склад за строителни материали, а отдолу беше кварталната бакалница на бай Грудьо. Следващата къща е на братята Казасян. Малко по-нагоре по посока на ул. "Станислав Доспевски" или сегашната "Ивайло" се е намирала къщата на музиканта Здравко Манолов. След къщата на Казасян е къщата на Димитър Дяков. Той беше едър земевладелец и притежаваше огромно стопанство около Кукленско шосе с развита промишленост. Бил е оризопроизводител и зеленчукопроизводител. Виден ръководител на Тракийското дружество. След като се мине пресечката следва къщата на братя Станеви. След войната там бяха настанени съветски офицери и си спомням за следната история. Стопанката излиза от къщата с току що сварено кафе. В този момент от банята излиза един майор и като я вижда, грабва чашата и я изпива на екс в резултат на което езикът му набъбва като кифла. След къщата на Станеви е къщата на Христо Ерасти. След това е издателството "Отец Паисий" на Симеон Василев, което същевременно е било и книжарница. Всичко това го няма сега. После е била къщата на адвоката Люлялин. До 34-та година според думите на брат ми, улицата е била затворена с една продълговата едноетажна тъмновиолетова сграда. После тази сграда е разрушена и улицата се е отворила по посока към Понеделник пазара. Срещу Люлянин е къщата на д-р Немски. Това е в подножието на тепето. 
До църквата "Св. Марина" е къщата на Аргир Демирев и вътре е имало работилница за кавали. Този, който ги е правил е бил съпруг на Радка Кушлева. От лявата страна е имало работилница за кадаиф. Колкото до Тунела, той е правен около 1954 година. Представляваше една огромна дупка и по средата се движеше вагонетка. Пред него имаше едно огромно езеро, което се пълнеше с вода и ние като деца плувахме в него със салове и дъски. Този тунел е свързан със сегашния ресторант "Камбаната", който тогава беше склад за сирене. Един ден бяхме влезли с няколко мои приятели и едно куче. По едно време кучето изчезна и най-накрая го намерихме върху една бъчва с 300 кг. сирене. Явно беше, че някой е избутал бъчвата от склада и го беше приготвил да го изнесе. Било е през 1957 година.
А църквата "Св. Марина" - това го знам от баба ми, преди около 150 години е била точно под тези скали. Един ден от горе се откъсва една огромна скала, пада върху покрива и го продънва. И през 1847 година е започнал строежа на църквата на сегашното място.
Зрител /Христина Ботева/: Искам да направя известна корекция относно " Д-р Вълкович" 14. Тази къща е била собственост и е построена от Михаил Димитров - същият, който построява къщата Кудоглу, която преди е била хотел "Цар Симеон".
Зрител: Там, където беше складът за строителни материали имаше бръснарница "Юнион" на бай Тошо Атанасов. А до книжарницата на Симеон Василев - управителят беше бай Шурбанов - имаше шивачница.
Дешифровки на рубриката на ПОТВ "Запомнете Пловдив", брой 29 и 30 от 2003 година.
Който има какво да добавя, да пише.
