Евг. Тодоров: Продължаваме с пловдивските истории около площад "Цар Крум". Какво е било там ще говорим с вас и с моя събеседник Борис Луизов, който е живял на това място.

         Борис Луизов: Пред години някои хора много искаха да разбутат Пловдив, защото техните фамилии за никого нищо не значеха. Казваше се примерно, че в този блок живее Кочо Гяуров или Иван Панев, а не че това е къщата на Кочо или на Иван и тези именно хора се превърнаха в разрушителите на Пловдив. Но все пак за наше щастие, този град има и съзидатели.

         Евг. Тодоров: Лично аз съм се ровил може би около три месеца, за да разбера каква точно е истината за Гюро Михайлов. Няколко дена след гибелта му вестник "Народний глас" списван от Вазов и Величков, прави първото описание на подвига на Гюро Михайлов. Описва се пожара, а авторът пише: "… как дори един от часовите посочил байонета на пушката си към жандармите и им казал, че не може да остави поста си, дорде не дойде ефрейторът да му заповяда." И след това допълва: "Не можем да допуснем и тоя случай без да похвалим и деятелността и храбростта на градски полисмейстер." Значи към 1880 година на първо място във вестниците е един градски полисмейстер. Две години по-късно градската управа - това е още времето на Източна Румелия - отпуска около 25 турски лири, за да се построи първият паметник на гробищата, а през 82-ра година с военна музика капитан Якобсон прави нещо като панихида на гробищата - две години след смъртта на Гюро Михайлов. Репортерът пише: " Присъстваха на тържеството офицери от пловдивския гарнизон. Чиновници имаше малко, граждани още по-малко." С други думи, две години след подвига, Гюро Михайлов е все още никой. Минават обаче двайсетина години и някой се сеща, че примерът му, който е пример за войника и желязната дисциплина, може да  бъде използван и така започва да се ражда митът за Гюро Михайлов. През 1902 година при поредната панихида вестинците пишат: " Гарнизонният свещеник отец Кочейков прпоизнесе реч, в която сравни покойния с народните борци Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Ботев и Левски. Двайсет години по-късно той вече е героят Гюро Михайлов, след като веднъж е бил забравен и вече е нареден в пантеона на най-големите народни борци, след което започват да се пишат книги, биографии и не се пропуска да се спомене, че той доказва на дело параграф 117 и 115 от Устава за гарнизонна служба. Казвам всичко това не за да умаловажа подвига на Гюро Михайлов, а просто като един кристално чист пример за това как историята се пренаписва всеки път и как от нея се взима това, което е изгодно за момента. А сега нека погледнем още един вестник. Това е вестник "Телевизия и радио" от 1971 година. Излиза, че само преди 30-на години цялата програма на БНТ се е събирала на една страница и това е програмата не за един ден, а за цялата седмица. И ето какво е представлявала родната ни телевизия преди 30 години. Програмата започва в 17.30 с новини. Следва "Всеки ден оставя следи" - предаване за Народната армия. На ред е "Дела, планове, перспективи". Оттук скачаме на "Соло за свирка" - това обаче е детски филм. После отново новини и се появява "Вода, земя, добиви" - публицистично предаване за селския стопанин. "По света и у нас" е заковано както винаги в 20.00 часа, след което ни се предлага "Хора и манекени" - телевизионен спектакъл с участието на народни артисти от СССР, което пък се излъчва на руски език.  Ето как 70-те години също са се превърнали в история.

         Б. Луизов: Мога да кажа, че там, където беше Домът на инвалидите - отдолу се намираше  бакалница, в която работеше бай Щерю, който след това се премести на северната страна на Площада в къщата, където живееше зъболекарят Живко Сотиров. Спомена се, че отсреща е била къщата на Мисромович. Това беше един от малкото "гардероби" в  Пловдив, където човек можеше да си остави багажа си срещу заплащане. Тази къща се намираше на този ъгъл, където се продаваха прочутите гевреци. На втория етаж живееше една моя съученичка, чийто брат "избяга" от прелестите на "светлия" социализъм. Отгоре мисля, че живееха семейство фурнаджии. Следващата къща беше на баба ми, а отгоре живееше вуйчо ми, който беше хладилен техник. Другият ми вуйчо беше адвокат - Константин Табаков. Долният етаж обитаваше един художник - Стайко. В следващата къща живееха двамата братя Съзуторян, съсобственици на Копринената фабрика. В същата къща живееше и проф. Ламбри Ламбрев - шеф на катедрата по акушерство и гинекология във ВМИ. Между Площада и ул. "Гурко" живееше Йовко Обрейков, Ванко и Титко. Те и тримата също "избягаха". Един от съсобствениците на т.н. арменска фурна - Нобарт, също "избяга". Заню, който живееше на ул. "Отец Паисий" и той побягна в западна посока. Към ъгъла до Понеделник пазара живееха Арман и Такито, които по същия начин се изнесоха от България, както и двамата братя - Джугите, които живееха на Главната. Но както и да е. Спомням си годините на "Голямото бутане" на сгради. Една от най-трудните беше Домът на инвалидите. Бяха натоварили една "Татра" с пръст и камъни и с едно дебело  въже трябваше да прекъснат една колона, за да може да се срути сградата. Това въже на два пъти се къса като струна и когато най-накрая успяха да бутнат колоната, то беше една радост, едни прегръдки… Голямо постижение, няма що. Докато сградата на Кудоглу я взривиха.

  
Инвалидният дом и паметникът на Гюро
От албума "Пловдив завинаги"

         Зрител /Пенчева/:Аз живеех на "Цар Крум" 5, в къщата на зъболекаря Сотиров. Ще започна от закусвалнята с топлите закуски, защото моята майка ги продаваше. Казваше се Мария. Следваше лимонададжийницата, после беше кафенето. На горния етаж живееше Иван Минчев, който поправяше шевни машини. Във входа на къщата имаше едно малко магазинче за поправка на часовници. Следваше пивницата "Ракета". Отпред имаше павилион, в който продаваха топли дробчета, шарденца и чревца. На № 7 живееха две сестри, гъркини. Беба, едната от тях, преподаваше пиано и пееше в хора на църквата "Св.Марина". Нейната дъщеря беше пианистка, а синът й Недко пък пееше в хора на Операта. На входа на къщата, в която беше пивницата стоеше бай Дончо, който продаваше семки и фъстъци и беше баща на 13 деца. На същия номер един човек продаваше пойни птички. Съществуваше и павилион за книги, картички и мартеници.

         Зрител /Доко/: Имаше и шах-зала. Държеше я един умен и прекрасен мъж на име бай Павел. Над тази зала имаше поликлиника, която по едно време беше и Бърза помощ. Тъй като бяхме още деца, при влизане той ни измерваше с един метър и ни наричаше "чавчета". На това място израснаха Георги Трингов, Пъдевски, Бобоцов, Любен Попов, Йордан Аянски - прекрасни шахматисти. Дори по едно време бай Павел тренираше футболистите на "Червено знаме".

         Б. Луизов: Там, където свършваше Площада започваше ул. "Граф Игнатиев", а към Цар Симеоновата градина беше мястото на Жоро Ледения, който продаваше лед. Тогава нямаше хладилници и ледът се продаваше на калъпи. Съхраняваха го в дълбоките изби увит в слама, но го правеха в Месокомбината и Халите.

         Зрител: Отдолу, под къщата на Луизов имаше още една работилница "Спорт" - обущарницата на Генко Бабунов. Арменската фурна, която беше на ъгъла на "Отец Паисий" и "Л. Димитрова" е построена през 1927 година от арх. Лазар Нанчев и е принадлежала на Ованес Гарменджиян. Между Военното окръжие, Домът на инвалидите и къщата на Пенка Коева живееше  един възрастен човек на име Антон Тайнер, който беше музиколог. Друга интересна личност беше бай Георги Чолака. Продаваше пуканки, но беше с една ръка. Имаше и бръшнарски магазин на Иван Малеев, а по-надолу живееха двамата братя - Динкиса. До Военното комендантство имаше златар - Агоп Папазян, кото беше страстен ловджия и умееше дори и от една салфетка да направи кукла.

         Зрител /Ачето/: До къщата на Луизов, там където живееше Наварт - вътре в двора през един тесен проход работеше бай Янаки, който обтягаше пружини. И един ден изневиделица пристигна милиция, спукаха го от бой и му изхвърлиха целия багаж на улицата, защото нямал право да практикува. След това, някъде около 52-ра година той отново започна същата работа.

         Б. Луизов: На Площада, на самото кръстовище поставяха нещо като подиум, висок около 50 см. Дървен кръг, върху който стъпваше регулировчикът на движението. Отсреща имаше барачка за подслон при лошо време. На същия този площад беше и пиацата на хамалите - пред магазина на бай Щерьо. Излежаваха се по цял ден на самарите си с надеждата някой да ги наеме, а лятно време от скука започваха да се бият с домати. Там беше и пиацата на таксиметровите шофьори. Имаше около 5-6 таксита. Тогава беше и модата на газ-генераторите, понеже нямаше бензин, отзад на колите поставяха едни големи балони, в които ставаше изгарянето на дървени трупчета. Тогава улиците се миеха всяка вечер с маркучи и освен това имаше и пъдар, който пък се грижеше за градинката. Ходеше с една пръчка с пирон на върха и ако забележеше кутия или някава хартийка ги набождаше и изхвърляше.

Запис от началото на 2003
"Запомнете Пловдив" 19 

Зад Арменското кафене имаше златарско ателие на Завен Папазян.Тои имаше няколко глиптики - негова изработка. Една от тях беше Спартак на кръгъл кафяв ахат монтиран на сребърен пръстен. Купих този пръстен , но някак си ми изчезна на едно дежурство в болницата.
Сега се говори , че единственият , който се занимава с глиптика е във Велико Търново, но това не е вярно. Бай Завен имаше около десетина работи на високо ниво.
Ако някой чуе за глиптика на Спартак на кафяв ахат и сребърен пръстен , моля до ми се обади на za6@mail.bg