Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2008 20:31 - 7.ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ - СПОМЕНИ ЗА ТРИМОНА
Автор: 3nai Категория: Регионални   
Прочетен: 4895 Коментари: 3 Гласове:
0



:

 

         Водещ: Дойде време и за Тримона, култово място за пловдивчани и сигурно много от тях ще си кажат какво ли има да ми кажат, което аз не знам или аз ако бях седнал какво ли щях да кажа. Поканили сме хора, които много знаят. Единият е Андро Цигуларя – Антраник Дердерян, който е на сцената от 57-ма година, а до него е Станко милиционера, който е бил 15 години пред Тримона. От 63-та година.

image   image

         Андро: Лично аз първия ден влязох през парадния вход. Тогава инструментите бяха акустични, нямахме електронни инструменти. В “Тримонциум” беше и първият роял в заведение – Стенуей. Той и досега е там, но е малко в забвение. Качвахме се на сцената с разбираема тръпка, защото “Тримонциум” беше еталон за Пловдив, за България, но беше познат и в цяла Средна Европа и няма групи, които да са минали през Южна България и да не са посетили “Тримонциум”. Ние имахме много добър репертоар. Тогава, така беше прието – два часа свирехме салонна музика – увертюри, подпури, романси, стари шлагери. След тези два часа започваше танцовата част. Всеки от нас задължително трябваше да свири и втори инструмент. Започвахме с духовите инструменти. Свирехме фокстроти, много валсове, елегантни танга – на мен там ми беше силата. Аз съм малко тъжен човек независимо, че съм контактен, но обичам да се вглъбявам в себе си и когато се кача на сцената, когато взема цигулката в ръцете си, от звуците, които извличам от инструмента има сълзи. И ако знаете колко много народ съм разплакал, но ме е ставало тъжно, защото и аз съм се разплаквал. Не преувеличавам, но е имало моменти, когато съм се обръщал встрани и върху корпуса на цигулката са капели сълзи. През 1996 година приключих със свиренето и минах в пенсия. 

image    image
Седем години бях в забвение, но един ден телефонът иззвъня. Търсеха Андро и се обаждаха от “Тримонциум”. Поканиха ме с моя партньор Емил Попов, тъй нареченият Пилето и на връх 9 ІХ  се явихме на прослушване и взеха, че ни харесаха. Онези, които нищо не знаеха за нас, тоест новите стопани. И следваше въпросът какво става оттук насетне. Казаха ни, че от утре започваме официално да свирим. Не преувеличавам, но им грабнахме сърцата и до ден днешен е така. Тогава “онези” момичета не ги виждахме, докато сега дойде едно ново поколение, високи, хубави и много модерни. Едно време разстоянието се спазваше, имаше изчервяване, сега този цвят поизчезна малко. Сега просто знаят за какво става въпрос така, както и мъжете знаят за какво става въпрос. Тези момичета знаят за какво са дошли и какво търсят. Едновремешните момичета бяха абсолютният букет, еталонът. Бяха една компания. Сега вече не зная коя къде е, но това беше Мина Дългата или Мери Лонг. Другата беше Електронната Пушка или например Веса Кашалота. Тя наистина беше доста едра, но пък много жизнена и пластична. Танцуваше най-добре от всички. Имаше една, викаха й Кубинката и когато сядаха при нас, говоря най-вече за Мина Дългата, която беше постоянното присъствие. Особено, когато идваше Емил Димитров тя беше плътно до него. И целият персонал от сервитьори стояха на дистанция, а на Мери, която я нямаха за нищо, когато беше извън това обкръжение и се отдаваха всички почитания. И всичките тези момичета бяха изискани, може и да са говорили понякога по-грубичко, но наистина се държаха много коректно. 

image

         Бай Станко: Кражби имаше много. Помня бяха паркирали два мерцедеса, а на тях качени две леки коли. И някъде около два часа двама младежи отидоха до шофьора, който правеше нещо по 
двигателя. Стояха пет, десет минути при него и тръгнаха. Към два и половина през нощта единият от тях дойде, качи се на товарната кола, отвори я и започна да рови в някаква чанта. В това време аз бях седнал в една кола и го наблюдавам. Приближих се и дърпам вратата, оня посяга с глава да ме удари. Цапардосах го и право в управлението на ул. “Ив. Вазов”. Тогава излезе един от собствениците на колата и като видя какво е станало, започна да ме прегръща. В това време крадецът побягна и право по стълбите на хотела. Е, хванахме го и трябваше да описвам после кражбите.

         Зрител /Попов/ : Обаждам се по следния повод. През 1957 година бях в студентския оркестър в сладкарницата на “Тримонциум”. Това беше първият оркестър, който започна да свири естрадна музика в “Тримонциум”. Преди това свиреха някакви виенски валсове. И посетителите бяха разни старчоци. Откакто започна да функционира този студентски оркестър, сладкарницата беше претъпкана. А диригент на този оркестър беше Веско Червения, впоследствие ръководител на “Бели, зелени и червени”. Нашият репертоар трябваше да бъде прослушан предварително в градския комитет на Комсомола и когато представихме списък с репертоарния план, попаднаха на едно Буги-вуги.  Викам : “Абе, ще го кръстим младежки ритми”. И така стана, че  с младежките ритми продължихме да събираме публиката. Този оркестър функционираше до унгарските събития. След това всичко се прекъсна и пак се появиха познатите старчоци и виенските валсове. Специалитетът в ресторанта на “Тримонциум” беше “Свински котлет по московски”. Скоро пак го ядох, което означава, че традицията е запазаена. Целият персонал без изключение, бяха хора приближени на ДС. Направо не ти трябваше да ги търсиш. Просто сядаш на една маса и от петима, трима бяха техни. Но вие забравихте едно много красиво момиче - Нела Кукуто. Тя беше маникенка. Нела Иванова Георгиева. И ще ви разкажа една комична случка, на която бях жив свидетел. Тогава в “Тримонциум” се появяваше един много едър и грамаден мъж с тъмен тен на лицето с прякор Бизона – боксьор от “Спартак” Пловдив. Той имаше антураж от няколко от тъй наречените “никаквици”. Негов любовник беше един скулптор – Георги Димитров, чиято скулптура се намираше в градината, на езерцето. Едно момченце, което лови риба. Той си беше хомосексуалист. И един ден стои той притеснен, защото му бяха казали, че Бизона си имал нов любовник и същевременно му беше измъкнал на безценица много картини и всичко изпиваше. По едно време отвътре излиза Бизона, разгърден, искрящ, енергичен с две проститутки под ръка. А скулптурът като го видя, започна да скача и да вика: “Ууу, я го вижте какъв красив мъж, пък тръгнал с жени!”

         Андро: Това, което каза господинът за някакви старчоци по време на унгарските събития нещо не се вързва, а колкото до студентски оркестър – ами няма такова нещо, защото сладкарницата още не беше открита. В ресторанта свиреше Айваза или вероятно по-млади от мен, които бяха от Симфоничния оркестър, а вечер идваха, за да свирят в заведението. Първият бар, който се откри в Пловдив не беше “Каменица”, както твърдят някои, а беше в “Тримонциум”. Ние свирехме в сладкарницата от седем и половина вечерта до единайсет. А крилото – “Малък салон” в сладкарницата беше направено на бар. Завесите се дърпаха и се получаваше илюзията, че когато се качваш по стълбите за балкона и слизаш от другата страна – все едно влизаш на по- ниско ниво под “Тримонциум”. Аз си премествах барабаните в бара. Продължихме няколко месеца през 61-ва, 62-ра година, докато се открие “Каменица”. Тогава още го работеха и след откриването там започна да свири един колега, който работи много малко, след което нас ни прехвърлиха там, а този в “Тримонциум” го закриха. А в прочутия бумбарник най-големият майстор на чревцата, далачетата и бумбара беше бай Кунчо.

         Зрител: Аз искам да припомня за чудните студентски празници – “Искра 100” и “Орфей”, когато цялата студентска младеж се събираше в сладкарницата на “Тримонциум”. Тогава за първи път вкарахме една камила, която изпи два тона вода.

         Андро:  Камилата беше в бар “Каменица”, когато Артин я вкара  долу по стълбите и бог да го прости Тодор Кавръков направо полудя. В сладкарницата на “Тримонциум” освен баловете се правеха и много ревюта. Но да ви кажа за джубокса. Докараха го това чудо и го изтъпанчиха горе, на сцената. Тогава директор беше г-н Христо Стаматов, който беше бивш директор на Тъкачната фабрика. Всички се побъркаха с тоя джубокс. Пускат ли, пускат стотинките, а ние седим като паметници и се чудим какво да правим. Един ден ме вика директорът и казва: ” Ами, ще трябва да ви освободим от работа, защото това чудо е по-печелившо от вас.”  “Ама как ще ни освободите,  ние сме седем души оркестър. Имаме семейства. С какво ще ги храним? ”. И отидохме право в Профсъюзите над кино “Балкан”. Онези обаче не могат да намерат такъв раздел, тоест “свирещи музиканти”. И до ден днешен няма. Тогава направиха най-големия компромис за века. Една вечер ще свири джубокса, една вечер ние. После ни платиха за целия месец, през който не бяхме свирили и ни върнаха на работа. А джубокса изчезна някъде към Пампорово. След това научих, че го използвали за гълъбарник. А най-хубаво беше на терасата през деня. Хубави салатки и две по петдесет мастичка. Отсреща беше Цар Симеоновата баня. С комин колкото на КЦМ-то и бълва сажди. Тогава бяха модерни белите найлонови ризи, а ние сме се курдисали и си поркаме, но като се погледнахме по едно време – ризите ни на пипи от саждите. Но иначе беше весело и романтично.

       

 

 

                                                          --------------

 

                                                      ­­

 

 

    

 



Тагове:   Пловдив,   спомени,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - С Мина Дългата и Веса Кашалото беше и ...
25.04.2009 13:15
С Мина Дългата и Веса Кашалото беше и Мариана Електлоната пушка
цитирай
2. анонимен - Кета Клитора къде
03.02.2011 01:31
.. я забравихте, ма какиното?
цитирай
3. анонимен - Благодаря ви за спомените. А знаете ...
01.03.2012 01:14
Благодаря ви за спомените. А знаете ли къде мога да се видя с Андро? Той е мой стар приятел. Казвам се Георги Кацаров. Пишете ми моля на gkatsarov2002@abv.bg
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 3nai
Категория: Регионални
Прочетен: 3540963
Постинги: 248
Коментари: 1294
Гласове: 812
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031