Бележка на редактора: След като в блога се посъбраха  родолюбиви пловдивчани, решихме да започнем да пускаме в него извадки от архива на ПОТВ и по-специално от рубриката "Запомнете Пловдив". В нея от почти 6 години се събират безценни спомени за историята на града от 30-те години до днес. Много от разказвачите вече не са между живите. Но историите за тогавашните пловдивчани, за улиците, за чешитите на град, за начина на живот са запазени. Сега ги предоставяме на вашето внимание.Надяваме се, че ще ги допълвате, корегирате, украсявате. Очакваме и снимки, които може би сте запазили в семените си албуми.   
Рубриката се води от Евгений Тодоров, редактор е Здравко Гълъбов. Първият запис е от 11.09.2002

                                        1. Джумаята

         Водещ: Добър вечер пловдивчани. Преди известно време идва един мой познат софиянец -кинаджия, питам го какво те води тук в града, а той казва: “Искам да направя филм за Пловдив”.Голям кураж, софийски. Само че ако ние чакаме да дойде нашия кураж, софиянци ще вземат да направят филмите за Пловдив, така че от тази вечер нататък започваме да събираме материали, спомени, документи и снимки, нещо като поредица за новата история на Пловдив. И тъй като тази работа за петдесет минути не става, ще започнем отдалече. Примерно с Джумаята. И ето какво пише Никола Алваджиев в прочутата книга “ Пловдивска хроника”: “ За средище на града се смяташе площад Джумаята или както някои още наричаха площада Айнал мегдан”. 

        Спомени за различни периоди ще разкажат моите гости София Танева, която в края на осемдесетте години на миналия век продаваше книги в антикварната книжарница на Джумаята и е гледала площада през витрината. И нашият стар познайник Димитър Симитчиев, известен като Семката. Но нека започнем с един малко по-стар период от трийсетте години – има и свидетели, това един запис от рубриката “ Хавата на Томата” – с господин Александър Кондодимо, известен пловдивчанин, който много помни, много знае, да е жив  и здрав. И нека чуем какво той разказва за Джумаята.




   

       Александър Кондодимо: Отсреща е Джумая джамия. Построена е от султан Мурад през ХІV век. Там имаше и турска библиотека, а отдолу четири сладкарници - малебиджийници им казваха, в които се сервираше турският специалитет малеби, което беше нещо от желе, дебело около един -два сантиметра,   режеше се на триъгълници, както се реже тортата и се сервираше полято с шербет или червен сироп и миришеше на розова вода. 
Ашурето пък се сервираше в купички, това си беше варено жито. Ядеше се със сироп, а в купичката отгоре се слагаше канела. Имаше също и пилешки гърди, пилешко месо нарязано и накъсано. Беше нещо много вкусно и също се ядеше с канела и със захар. На дъното пък оставаше нещо загоряло, което режеха на квадрати. Беше много вкусно. “Казан деби”, така го помня. 
Сутляш също продаваха, тоест мляко с ориз, както и разни шербети. Газирано нямаше. 
През зимата пред тези малебиджийници се продаваше и салеп. Предлагаха го продавачи, които ходеха по улицата с един много лъскав съд от мед, отзад висок като кула, който го носеха на гърба си, а отдолу имаше мангалче с дървени въглища, за да е винаги топло. Срещу джамията на ъгъла пък, беше Популярната банка, с часовника най-отгоре. До нея уличката, която отива към халите имаше магазин “Торкоп”, на един арменец, който продаваше копчета. Каквото и да ти потрябва при Торкоп го имаше. 
От другата страна на Главната улица беше книжарница “Отец Паисий”, а до нея - аптека “Бербанов”, там където беше антикварната книжарница.


 

       София Танева: За съжаление по мое време се работеше с повечко нови книги и по-малко антикварни. Естествено минавали са и някои ценни издания, като например първото издание на “Старопланински легенди”, “ Записки по българските въстания” и естествено много търговски издания  и приключенски романи. Като първи спомен, който мога да свържа с тази книжна дейност е Наско Гарвана  -  отсреща под тополата, който продаваше книги подвързани от него.  Той стана впоследствие собственик на издателство “МАГ 77” и издаде всички свои любими книги, защото по онова време те не се издаваха. Естествено това е много субективно дали за някого тези книги имат стойност или не, но всеки в крайна сметка всеки си преценява кое е стойностно и кое не. 
За онзи период тези книги бяха редки и ценителите ги събираха. Помня и хамалите, които и в момента са там. Помня и Добри Тонев с бяла риза как чакаше жена си пред антикварната. Спомням си и Велко Парашиков как рецитираше стихотворения. Но иначе в общи линии масовият читател търсеше книги от рода на “ Вечната Амбър “, 
“Отнесени от вихъра “, както имаше и  един кръг от ценители, които търсеха първи издания. Това бяха университетски преподаватели, хора които обичаха старите книги. Много хора търсеха например Данчовата енциклопедия, защото според тях това беше най-ценната енциклопедия издавана в България. 

 

       Димитър Симитчиев:  Що се отнася до антикварната книжарница ние като по-малки - кой каквато книга можеше да издърпа от библиотеката вкъщи – отиваше там – за парички. И тогава най-вече се търсеше Карл Май, Винету и Поразяващата ръка, Едгар Уолес...от тях се изкупуваше абсолютно всичко. И това беше място за допълнителни доходи на ученици, които съвсем нямаха такива средства, които мечтаеха дори за тулумбички, за боза, за локумчета. Лично аз съм взимал пари от там, но книги не съм купувал. Имаше и списък на това, какво се очаква и на другата сутрин чакаха да си го купят. До антикварната книжарница имаше една шкембеджийница. Беше много евтино, а Джумаята беше средище на всички гладни. По нея, която беше постлана с калдъръм  минаваше четворката. Тя минаваше пред шкембеджийницата и едва се провираше през “гладните”. В по-нови времена тези, които се разхождаха по Главната или т.н. Стъргалото спираха до Джумаята. И оттам  “въртят”  - по пет или шест човека  в обратна посока, защото от там нататък нямаше нищо. 
От лявата страна, като се свие за към Главната, имаше  аптека с един термометър голям около метър, където  гледахме температурата. Беше нещо уникално, защото толкова аптеки колкото има сега тогава нямаше. До аптеката имаше нещо като щанд, на два етажа, където боядисваха обувки. Беше нещо като работилница, рядко минавахме оттам  и гледахме отдолу тези, които бяха седнали. С черни обувки, бели чорапи и с панамени шапки – модерно беше тогава - и ние като хлапета непрекъснато ги наблюдавахме. От дясната страна – на стената където е джамията, имаше слънчев часовник с една стрелка. Друго, което си спомням бяха ралитата. Където имаше рали в Пловдив задължително минаваше през Джумаята и сме чакали до единайсет, дванайсет часа през нощта, за да видим ралито. След това в по-нови времена на Джумаята, тя  беше като кръстовище имаше милиционер – регулировчик на движението с палка - и до сега си спомням за една история, която съм чел като малък за един милиционер, който застрелял съпругата си.

       Зрител – Тодор Смилянов: Значи ядете сладко. Ами кажете нещо за “Монблан”. Вече минахте кюшето и стигате до “Монблан”. Оттам завиваме към “кафето”, което се печеше на място и после ще минем на ъгъла до този часовник, който и до ден днешен си стои и няма кой да го избърше. Слизаме надолу, пак ще минем през джамията, отсреща онзи голям часовник, който всеки който мине иска да го види, но май не работи...

       Д. Симитчиев: Нека да изчерпим нещата, защото става така, че в“Монблан” – най-голямата сладкарница ,  винаги имаше опашка, защото в нея имаше само сладки работи. 
Малко по-надолу стоеше някакъв човечец, не си спомням името му – продаваше локум на метър, който се правеше на място. По-нагоре в уличката като се тръгне вляво към “Кристал” имаше един  бай Марин, който поправяше цигулки, беше лютиер. А на Римския стадион направиха една таверна, където правехме диско-маратони. Първите в града. Значи е било около 1985-86 година. И тъй като всичко беше с покани, който не успяваше да влезе, сядаше по парапетите наоколо и ставаше  като митинг.

       Зрител: Искам да допълня нещо за Джумаята. За красивата милиционерка, която беше убита от мъжа си. Аз живеех на “Скайлер”. Този милиционер е бил туберкулозен и жена му отказвала да бъде интимна с него, но точно  през този ден тя е на пост. Наистина беше много красива жена. Той я убива от ревност и от голяма любов. Когато чух гърмежа бях на балкона и слязох долу. Беше се събрала огромна тълпа. Милиционерът пусна пистолета, жената падна, а той влезе да си лъсне обувките.

       Зрител: Искам да допълня, че господинът пропуска за два магазина. Прословутата бозаджийница, която беше в началото на ул. “Отец Паисий” – сладкарница и бозаджийница, а до нея имаше магазин за кафе. На един арменец. Казваше се “Камилата”.

         Зрител: Всичко дотук е вярно и само допълвам, че по Главната минаваше “петицата”, а цифрите бяха месингови. А тролеят беше “Шкода” с мрежи на стъклата. Файтоните се събираха в началото на ул “Антим І “ – точно на Главната. А по ул. “Отец Паисий” минаваше четворката.

         Зрител: Искам да ви кажа, че по Главната се движеха и тролеите, които минаваха през Джумаята и отиваха надолу към аптека “Марица”. А покрай джамията имаше едни високи тополи и там печяха и продаваха прекрасни кестени.

         Зрител: Много се говори за рейсовете, но аз искам да кажа за обществено хранене и какво имаше там. Съществуваше една гостилница “Петлето” и сладкарницата “Назъм Хикмет” с хубавото ашуре, а зад самата джамия по пътя към стария град имаше фурна с прекрасни питки, а на мястото на аптеката имаше Кафе-аперитив, където се предлагаше кафе от джезве на пясък.

         Зрител: Искам да споделя един спомен от детството си на Джумаята. Имаше слепи хора, които продаваха ластик  на дървен метър. Купувахме си също така “балабан” и печена тиква. Това беше точно пред магазина за кафе.

         Зрител: Ал. Кондодимо -  Аз си спомням как ядях тези пилешки гърди, а бозаджийницата се казваше “България” . От другата страна на кафеджийския магазин имаше друг, в който се продаваха вестници, списания и разни канцеларски принадлежности. А градинката, където сега поставят  разни люлки – там имаше сгради, както и хотел “България” в задната страна на ул. “Отец Паисий”. А колкото до термометрите, тях ги имаше на всяка аптека и бяха на фирмата “Байер” –  рекламни и наредени по всяка аптека по Главната улица. Имаше ги не само по Джумаята, но и по-надолу. Колкото до книжарница “Отец Паисий” и антикварната книжарница, те са построени от моя дядо.

         Зрител: В този магазин бонбоните бяха наредени в  големи и красиви стъклени буркани, но  имаше едни - Малинка им казваха, които  баба ме пращаше да купувам. Казвах, че искам да има ръж , да има леблебия , да има индийско кафе  вътре , неща много мили и които и до сега ми навяват приятни спомени.

         Зрител: Искам да уточня за пилешките гърди. Аз бях ученичка в гимназията и при всяко голямо междучасие слизахме долу, за да ядем тези пилешки гърди. Това си беше нещо като малеби, залято със сироп, но в турската сладкарница. Нищо пилешко нямаше вътре, освен това господинът бърка калдъръма с паважа. На Джумаята по-скоро беше паваж, нямаше калдъръм. А също така си спомням и рибарските магазини, които бяха там, където сега е градинката. Но колкото до пилешките гърди – това си беше сладкиш.

         Зрител: Лазар Лазаров – Не знам дали си спомняте, но на Джумаята още преди  9. ІХ. беше първата таксиметрова пиаца. Имаше само три коли. Три таксиметрови черни коли, които стояха с гръб към аптеката, на която имаше термометър. Освен това от Джумаята първата пресечка вляво, която води към банките, точно срещу ул. “Скайлер” имаше  дрогерия. И един руски шофьор, с руска военна кола един ден пристига от “Скайлер”, но беше толкова пиян, че не можа да вземе завоя и влезе направо в магазина през витрината, където за щастие  нямаше хора. За негова зла участ точно по това време оттам минаваше комендантския и направо го застреля в колата. Така че на Джумаята има   две убийства.

         Зрител: Искам да ви кажа, че много неща, които се казаха за Джумаята не са верни. Аз съм на шейсет години. Например не е верно за бонбоните бергамонт. Те не бяха в кафеджийницата, а бяха в постройката, която е на градинката. Отляво към джамията имаше магазин в който се продаваха такива бонбони. Мога да ви кажа например как беше изхвърлянето на смет на Джумаята. С големи двуколки, с циганин, който минаваше сутринта и с една камбанка, която звънтеше. После всеки слизаше и си изхвърляше кофичката с боклук. Имаше един, който беше същият такъв като Мильо, казваше се Михо Вестникаря. Той страдаше от някакво заболяване на краката, не можеше да носи обувки и ходеше с едни големи терлици, а на Великден от къща на къща минаваше да честити празника и хората му даваха бакшиш. Мога да ви кажа и за сладкарница “България”. Държаха я македонци и тъй като не знаеха да пишат много добре написали отпред: “Яйца пресни за пияни”. На “Отец Паисий”, на градинката беше не хотел, защото хотелът беше откъм  ул. “Старинна”.

         Д.Симитчиев: Кръчмата “Пловдив” където е сега до градинката, тя и сега си е там, това  рали, което минаваше през Пловдив там сме се спирали, защото не знаехме към Стария град ли ще завие и след това ще се спусне през Римската таверна надолу или ще мине през Площада.

         Зрител: Сега на Джумаята има една бръснарница, която беше турска. И в тази турска бръснарница, само там е работил Киро бръснаря и сега е още там. А срещу шкембеджийницата имаше един легален продавач на семки, доста дебел, а срещу сладкарница “Назъм Хикмет стоеше  баба Семка – тя беше още по-дебела. И тоя бай Пешо дебелия си държеше семките долу при банката до стълбите. Един ден слизаме ние с моя приятел – Гошо Скарабела, лека му пръст, да крадем семки. Един път, втори път и най-накрая оня ни усети и като ни хвана долу, остави една кофа със семки и още една друга – празна. “Сядайте – вика – и почвайте да чоплите”. Сядаме ние, чоплим и ревем.

         Зрител: арх. Матеев -  Искам да ви кажа, че площада на Джумаята и реставрацията на джамията изискват няколко особено важни неща. Джамията е построена върху основите на византийско-християнската катедрала “Св.Петка”. А самата катедрала е построена върху основите на римските терми, които са обслужвали стадиона. На този площад има нещо много важно, което сега е предадено на забрава. Това са основите на акведукта, а две стъпки от тях стоят под плочата на площада и продължават в триъгълната градинка към Стария град.

 

 

 

Това май беше последното място където се сервираше салеп в края на 50-те и началото на 60-те години. Сегашните поколения едва ли са чували за тази приятна, гореща напитка. Зимно време големия чайник със салепа се къкреше на кръглата печка с която се отопляваше и сладкарницта, а когато се наливаше в чашите за кафе, отгоре го поръсваха с "исьот" - един прятно лютиво-сладникав прах по структора подобен на счукана канела. Явно необходимите съставки за напитката бяха вносни (предполагам турски или гръцки). По-късно,предполагам,висшестоящите другари са решили, че за подобен гевезелък не може да се харчи валута и салепа изчезна.