Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2017 23:14 - Руската голгота! 30 монахини против еврейската антихристова власт
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1947 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 12.10.2017 23:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Лятото на 1929 г., в концлагера на о. Соловки, докараха етап с около 30 монахини. Предполага се, че мнозинството от тях са от Шамординския женски манастир, намиращ се близо до знаменитата Оптинска пустиня. Те не бяха поместени в общия женски корпус, а ги държаха отделно.

 

image

При самото им пристигане се разиграл тежък инцидент. Когато, както бе прието, започнали да ги проверяват и разпитват, за съставяне на формуляр, те отказали да дават т.н. "установъчните данни" за себе си, и не отговаряли на въпросите за фамилиите и имената си, за годината и мястото на раждане, за образованието, професиите, съдимостта и члена по който са обвинени, размера на присъдата, и т.н.
На въпросите за фамилиите, те отговаряли само с: "майка Мария, майка Анастасия, майка Евгения" и т.н. а на останалите въпроси изобщо не отговаряли. След викове и заплахи срещу тях, започнали да ги бият, но тогава те напълно млъкнали и престанали да казват, даже и имената си.

Вкарали ги в карцер, мъчили ги с глад и жажда, с безсъние, с побои и члено-вредителство, т.е прилагали над тях почти всички способи за "въздействие", но те оставали непреклонни в упорството си, и даже посмяли да откажат всякакъв вид принудителен труд (много рядък случай в концлагерите).

След известно време, мен, осъден на затвор, лекар, заедно с професора, доктор Жижиленко (който бил докаран в Соловки, за това, че като главен лекар на Таганцовския затвор в Москва, тайно приел монашество и станал епископ), ни извикаха при началника на санитарното отделение, където бе и началникът на целия лагер, и конфиденциално поискаха от нас, да освидетелстваме медицински тези монахини, като намекна, че, ако е възможно, е желателно да ги признаем за нетрудоспособни, за да могат да имат официално основание, да ги освободят от тежък принудителен физически труд, който те не искали да вършат.

За първ път в историята на Своловецкия концлагер, администрацита изпадаше в такова затруднено положение. Обикновено, с отказаващите тежка работа, (а това се случваше по-често с криминалните престъпници) постъпваха рязко и жестоко: след жесток бой, ги пращаха в наказателния остров Анзер, откъдето никой не се връщаше жив. Понякога проблема се ограничаваше с карцер в "Секирката" (Секирната планина, - известна местност на о. Соловки). След 2-3 месеца пребиваване в този карцер, върналите се живи от там, ставаха меки като "коприна" и вече никога не отказваха работа.

Но защо монахините-бунтовнички, не ги пращаха, ни в Анзер, ни в Секирката, – не беше ясно.

След като излезе началника на лагера, ние лекарите, попитахме по този въпрос началника на санитаното отделение /- лекар, който, след отбиване на присъдата в лагера, за някакво криминално престъпление, остана в лагера "волнонаемен" и заемаше длъжността, началник на санитарната част/.

Той ни обясни, че с монахините "работата е сложна", защото мълчаливият им, и сдържан протест съвсем не приличаше на протестите, които понякога си позволяваха криминалните престъпници. Последните обикновено устройваха скандали, викаха и хулиганстваха. А тези мълчаливи, прости, смирени и необичайно кротки монахини, не издадоха ни един вик и нито една дума с оплакване.

"Те са фанатични мъченици, като че, търсещи страдания" – разказваше началникът на санитарното отделение, – "като някакви психопатки-мазохистки, но... започнахме непонмосимо да ги съжаляваме... Аз не можех да понасям смирението и кротостта им, с които те понасяха "страданията"... А и не само аз... - Владимир Егорович (началникът на лагера) също не можа да го понесе. Той даже се скара с началника на информационно-следственния отдел... И затова иска някак да смегчи и уреди тази работа. Ако вие ги признаете негодни за физически труд, те ще бъдат оставени на мира".

"Аз моля да бъда освободен от тази комисия" – каза професорът Жижиленко, "Аз самият съм монах, и не бих искал да преглеждам жени, още повече – монахини..."

Професор Жижиленко бе освободен от тази комисия, и аз сам тъгнах да освидетелствам монахините.
Когато влязох в бараката, където бяха събрани те, видях извънредно улегнали жени, спокойни и самообладани, в стари, износени, с кръпки, но чисти, черни монашески одежди.

Те бяха около 30 монахини, и всичките си приличаха една с друга, и на възраст също всичките бяха, като че, на "вечните 30 години", макар несъмнено да имаше и по-млади, и по-стари. Всичките бяха, като отбрани, красиви руски жени, с умерена грациозност, със здраво и хармонично телосложение, чисти и здрави, като бели гъбки, не засегнати от никаква прекаленост. На всички в лицата им имаше нещо от изражението на скърбящата Богородица, и тази скърб беше толкова възвишена и сдържана, и като че, малко срамежлива...


 

Това бяха руски, и то, най-добрите руски жени, за които поетът Некрасов е казал:

"Препускащ кон ще спрат,
и в горяща къща ще скочат".

И които той определи, като "всичко понасяща многострадална майка на руското племе".

Тези монахини бяха прекрасни. Не можеше да не им се любуваш. В тях го имаше и цялото очарование на неразпиляната "вечна женственост", и цялата прелест на неизживяното майчинство, и същевременно, нещо от естетичното съвършенство на хладния мрамор на Венера Милоска и, главното, – удивителна хармония и чистота на духа, възвишаваща телесния им облик, до духовна красота, която не можеше да предизвиква други чувства, освен дълбоко умиление и благоговение.

"За да не ги смущавам, по-добре да си отивам, докторе" – каза срещналият ме началник, който трябваше да присъства, като председател на медицинската комисия.

Очевидно, и до чекистската душа, някак си се докосна завладяващата скромността и целомъдрие, излъчвано от тези монахини. И аз останах сам с тях.
"Здравейте майчици" – низко им се поклоних аз. А те мълчаливо ми отговаряха с дълбок поясен поклон.

"Аз съм лекар, изпратен да ви освидетелствам"...

"Ние сме здрави, и не ни трябват свидетелства" – прекъснаха ме неколко гласа.

"Аз съм вярващ, православен християнин и съм тук, по църковно дело."

"Слава Богу" – отговориха ми пак неколко гласа.

"За мен е разбираемо вашето смущение, но аз няма да ви преглеждам..., – казах аз, – Вие само ми кажете, от какво се оплаквате, и аз ще ви определя степента на трудоспособеност"...

- "Ние от нищо не се оплакваме. Здрави сме".

- "Но нали, без определена категория трудоспособност, вас може да ви изпратят на необикновено тежка, физическа работа"...

- "Ние, така и така, няма да работим, - ни тежка, ни лека работа".

- "Защо?" – учудих се аз.

- "Защото ние няма да работим за антихристовата власт"...

- "Какво говорите", – завълнувах се аз, "нали тук на Соловка има много епископи и свещеници, изпратени тук за изповедничество, и всички те работят, кой, както може. Ето, например, епископ Виктор Вятски работи счетоводител в канатфабриката, а в "Рибзверпрома" работят много свещеници. Те плетат мрежи... Нали това е апостолският занаят. В петъците те работят по цело денонощие, за да си изпълнят задълженията си предсрочно, и така да се освободят за молитви, – вечерта в събота и сутринта в неделя"...

- "Ние не ги осъждаме. Никого не осъждаме", – отговори една от по-старите монахини, "Но ние няма да работим принудително, за антихристовата власт".

- "Добре, тогава, без да ви преглеждам, ще ви напиша някакви диагнози и ще сложа заключение, че на сте спсобни за тежка работа... На всички вас ще ви дам 2-ра категория трудоспособност"...

- "Не, не е нужно. Простете ни, но тогава нище ще сме дължни да кажем, че сте написали неистина... Ние сме здрави, можем да работим, но не искаме, и няма да работим за антихристовата власт, макар и да ни убият за това"...

- "Те няма да ви убият, а ще ви измъчат" – шепнешком, рискувайки да ме подслушат, казах аз, с душевна болка.

- "Бог ще помогне да претърпим и мъченията" – също така тихо, каза една от монахините, най-младата.

На мен очите ми се напълниха със сълзи и в гърлото ми заседна буца.

Мълчейки, аз има се поклоних... Искаше ми се, да им се поклоня доземи и да им целувам краката.......

След седмица при нас в килията на лекарите от санитарната част, дойде комендантът на лагера и между другото каза:

"Намъчихме се с тези монахини... Но сега, все пак, се съгласиха да работят: шият и обшиват одеяла за централния лазарет. Само че поставиха условие, мършите, всички да са заедно и тихичко да си пеят по време на работа, псалми някакви... Началникът на лагера разреши. И ето, сега те пеят и работят".

Изолирани бяха тези монахини, дотолкова, че ние лекарите от санитарната част, ползващи се с относителна "свобода" на придвижване из лагера, въпреки нашите "връзки" и "познанства" със всичките видове "началници", – дълго време не можехме да получим никакви известия за тях.

И чак след месец получихме известие.

Петото действие от трагедията на монахините беше такъв.

В едно от етапните отделения на Соловки бил докаран един свещеник, който се оказал духовник на некои от монахините. И макар общуването между духовния отец и неговите духовни чада, да изглеждаше напълно невъзможен, в условията на концлагера, - на монахините, по някакъв начин им се удало, да попитат своя наставник, за съвет и указания.

Същността на въпроса им била в това: Нали ние сме докарани в лагера за страдания, а на нас тук ни е хубаво. Заедно сме, пеем молитви, работим работа, по душа: шием одеала за болни... Правилно ли постъпваме, че сме се съгласили да работим, в условията на антихристовата власт, в лагерите? Не следва ли ние, и от тази работа да се откажем?

Духовникът им се оказал още по-фанатичен, от духовните си дъщери, и им отговорил с категорична забрана, да работят и тази работа.
И монахините се отказали от всякаква работа.

Началство узнало, кой е виновен за това, и разстреляли свещеника. Но когато съобщили това на монахините, – те казали: "Сега вече никой не може да ни освободи от неговата забрана". Тогава началството изгубило всякакво търпение и осатанело.
Монахините ги разделили една от друга, и по единично ги откарали на някъде. Няма никакви вести от тях, и въпреки всичките ни старания, ние не можахме да научим нищо повече.

Те погинаха, без всяка следа.

Минаха вече много години след тези събития.

В обектива на времето, много неща се поизгладиха, позабравиха се и се тушираха, но образите на тези монахини стоят пред мен, до болка ярко, и винаги предизвикват едно и също чувство.

Разбирайки прекрасно, че техните постъпки бяха крайно фанатични, и да се съглася напълно с тях, би било равносилно да осъждам мъчениците-изповедници, погинали, работейки в концлагерите, – но в същото време, не мога да не се преклоня пред твърдата им позиция, да откажат от работа, под антихристовата власт, и виждам в този отказ най-силния от всичкие протести против болшевизма. Да беше имало във всички руснаци,поне капка такъв протест, – болшевизма нямаше да просъществува.

Проф. Андреев

Източник: журнал «Православная Русь», издание Русской православной церкви заграницей, №13, 1947 г.


 

http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_16736/


 

Превод, Григор Симов


 

Господи, благослови!




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28314981
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031