Дори и в друг живот пак бих избрала теб.
Теб и никой друг.
Бих стояла до теб, дори в най-тъмните ти мигове, така както Земята никога не изоставя Луната.
И ако най-доброто в мен не е достатачно, бих ти дала съвършеното аз.
Бих летяла, дори да знам, че е достатъчно просто да вървя.
Бих държала ръката ти във всеки един момент, даже когато е достатъчно да стоя до теб.
Тук съм
Усещаш ли ме?
По-жива от преди.
По-непренудена от преди.
Душата ми-гола е за теб.
Виждаш ли?
Усети.
Всеки път дъха спира.
Аз и ти ли?
Бедствие сме.
Като ураган разрушаваме.
Заедно сме.
Спри се.
Погледни в очите ми.. те ще те търаят. Аз ще те търся-днес, утре.. във всеки един живот, във всяко едно състояние. Аз и ти .. и дай Боже завинаги..!

Леле! Каква самоотверженост! От три месеца ли "ходите"?
Неговият най-тъмен миг беше вчера. Не поисках да отидем заедно на едно място и отидох сама там, където исках. :(

Исках да кажа, че стихотворението ти е много хубаво,но напълно нереалистично и напълно подхожда на двадесетте години. :)
Исках да кажа, че реално човек оставя сам или с най-малкото зло, а стоенето до един тъжен партньор има своя лимит от време.
Любовта е много коварно нещо. Не бива никога да е саможертва.